by PC Mania_MainPhoto.jpeg)
Нека първо се извиня за позакъснялото ревю. Но, вервайте ми, дълго време не можах да реша кое е повече в новия Assassin’s Creed – това, което ми доставя искрено удоволствие, или онова другото, което (в най-добрия случай) ме оставя умерено потресен. Да, безспорно второто издание от асасинската сага на Ubisoft предлага повече от добра доза забавление, плюс възможност за потапяне в игралния свят. Подобренията спрямо първата игра са очевадни, но дали това е достатъчно? За мен – по-скоро не.
Нека започнем, както му е редът, с историята, която ни отвежда в ренесансова Италия от средата на 15. век. Ецио Аудиторе да Фиренце е син на местен банкер, който бива несправедливо обвинен и обесен заедно с най-малкия (все още дете) и най-големия си син. Пръстът на съдбата позволява на Ецио (средния син) да оцелее, за да разбере, че баща му всъщност е виден член на обществото на асасините, които все така са във вековна война на живот и смърт с тамплиерите.
Оттук започва походът на младия Аудиторе за мъст и справедливост
Ако трябва да сме точни, това е онази част от историята, която си струва да бъде спомената. За мое най-голямо разочарование Ubi продължават да настояват на безумния sci-fi бекграунд на света на Assassins Creed. „Истинският” герой на историята уж отново е нашият познайник Дезмънд Майлс, все така пленник на “Абстерго”, компанията, служеща в играта за параван на тамплиерите от наши дни. Господи! Не е като да не съм чел тъпи, евтини фантастични книжлета, но
този булшит определено грабва черешката от тортата!
И не стига това, ами този път „модерната” част от историята стои като още по-ярка и неуместна кръпка, съшита с още по-дебел бял конец. Затова един съвет – просто не й обръщайте внимание и всичко ще си дойде що-годе по местата.
Едно от първите ми големи разочарования дойде с междинните анимации, които, както се сещате, не са една и две в тази игра. Героите в тях изглеждат (с малки изключения) като скрийншот от PS2 игра и при това са почти толкова „парализирани”. Моите безкрайни уважения към краля PlayStation 2, но неговите стандарти за убийствена графика бяха актуални преди – я да видим – 6-7 години. Озвучаването на диалозите е (в най-добрия случай) поносимо. Гласът на сеньор Ецио обаче би подхождал по-скоро на
латино лавър, вилнеещ по курортите, превзети от германски бабички
За бога, поне да не приказваше толкова много! Понякога мълчанието е наистина злато.
Добрата новина е, че геймплеят наистина е претърпял сериозен фейслифт, макар основните елементи в него да са все същите. Ако човек не се замисля твърде много (като мен) за това, което тази игра би трябвало да бъде, Assassin’s Creed ІІ всъщност може да мине и за едно доста забавно заглавие. Всичко очевидно е било посветено на отчаяното желание да бъде преборено еднообразието, за което първата игра отне толкова псувни.
Ubi направо са се престарали
залагайки май малко повече на количеството, отколкото на качеството. Не би то гребане с гондоли, не би летене с Леонардовата версия на делтапланера. И преследване с ренесансовата, италианска версия на класическия уестърн дилижанс си има в играта. (Да се чудиш защо, при условие, че седи като една огромна шарена кръпка в общата геймплей картинка.) Макар нито един от тия елементи да е лош сам по себе си, повечето от тях изглеждат като
странно магнитче, лепнато върху стария ви хладилник
само и само да прикрие дупката от ръжда. Нека вземем плуването например. Слава богу, за разлика от боящия се до смърт от водата Алтаир, Ецио я пори като планинска пастърва и може дори да се гмурка и да плува за известно време под вода. Чудесно нали?! Нека ви обадя, обаче, че до самия край така и не ми се наложи реално да се възползвам от тази екстра за друго, освен да разбия малко напиращата на моменти скука. Или пък да се изкефя на някой перфектен „пирон” който Ецио забиваше в смрадливите канали на Венеция. А какъв потенциал има по принцип в подобен геймплей елемент!
И като си говорим за потенциал, сакън да
не си помислите, че новата игра е по-„стелт” от предишната
Ами! На хартия поне Ецио има нови възможности да остане незабележим. Но аз се обзалагам с вас, че по-голямата част от играта ще изкарате мачкайки като булдозер всичко наоколо. Не че няма да ви се случи и да умирате, поне в началото на, но не след дълго Ецио се превръща в нещо като мотащ се по улиците бабаит, които е готов да види сметката на всеки, дръзнал да го погледне накриво.
Изпреварвайки въпроса ви – не, това не успява да опорочи геймплея. Но, да му се не види, да си асасин не значеше ли да го даваш далеч по-незабележимо? И защо в това да няма също много геймплей хляб, че и тръпка?
Не всички нови елементи, разбира се, са така неуместни.
Новите нива „а-ла Tomb Raider”
(в които Ецио трябва да подскача по стените и платформите на тайни храмове и подземия в опита си да се докопа до различни асасински реликви и съкровища) ми дойдоха съвсем добре. Ако не бяха някои от дребните, но влудяващи на моменти проблеми с камерата и управлението (малко повече за тях по-долу) вероятно щях да се изкефя още по-здраво. Така или иначе, поне в този случай посоката е абсолютно вярна и дано Ubi не я изоставят в неизбежното трето издание на играта.
В случай че сте чули, че арсеналът на Ецио е серозно набъбнал, значи не са ви излъгали. Двойни прикрити остриета, отровно острие и дори таен пистолет. Списъкът е далеч по-дълъг. Проблемът отново е, че
спокойно можете да минете без огромна част от наличните оръжия
Например усещането, особено от различните видове саби и мечове, е учудващо еднакво, макар принципно да имат различни характеристики. Долу-горе същият е случаят с броните, които имат пет-шест степени на ъпгрейд. Сто процента с по-„дебелите” от тях здравето ви намалява по-бавно. Но при изобилието на пари в тази игра, с които можете да си купите по петнайсет колби с лек за възстановяване, умирането се случва твърде, твърде рядко. На нормално ниво на трудност човек трябва да се притеснява далеч повече от
неадекватностите на управлението и камерата
(редки, но нечовешки досадни, както вече споменах), отколкото от противниците си. Дано Ubi да четат PC Mania, защото смятам да им подхвърля една банална геймплей идея, за която те обаче май не са се сетили. Всяка от въпросните брони можеше спокойно да има различна тежест и това съответно да прави Ецио по-бавен и скачащ на по-късо разстояние, макар и далеч по-защитен. Не твърдя, че това е някакво особено елегантно дизайнерско решение. Но със сигурност има далеч по-голям потенциал от това просто да си купуваш броня след броня без бог знае какъв осезаем геймплей ефект. Като цяло Assassin’s Creed ІІ просто бъка от неизползвани възможности. Ще рече човек, че Ubi Montreal не са играли нищо друго освен собствената си игра.
Комбатът е вдигнат на ново ниво
в сравнение с предишното издание и като цяло е доста забавен. Проблемът е, че отново става дума за неща, които присъстват по-скоро на хартия, а на практика не могат да бъдат използвани пълноценно. Смея да твърдя, че не съм точно най-дървеният геймър, пък и честичко се преглеждах туториълите, но в повечето случаи специалните техники, като обезоръжаване и контра-килове, се „случваха” по-скоро когато те си поискат. Противниците също бяха или досадно лесни, или свръхестествено ловки по един особено дразнещ, изкуствен начин. Но както вече казах – докато битките си вървят, повечето от тези неща остават незабелязани. Особено ако сте от заклетите любители на простото помпане на бутоните.
Въпреки всичко, ако трябва просто да тегля чертата – да, Assassin’s Creed 2 определено си струва изиграването, а и доста пространна. Но „Игра на годината”?! Да, бе!
Автор: Ивелин Г. Иванов