by PC Mania
Ще ти призная честно, че така и не намерих сили в себе си да изгледам филма Watchmen. Знам че е добър, но два часа и кусур в киносалона е непосилен за прескачане праг на нервите и седалищните ми части. Ще го изчакам на DVD, а пътьом ще си препрочета комикса. Който между другото е един от най-добрите като ноар визия и персонажи, попадали ми пред очите. Затова чаках играта с повече от нетърпение – по-скоро с нервно пристъпване от крак на крак, придружено с висо-о-оки очаквания. До едно разбити на пух и прах, като пиняда от тълпа гладни мексиканчета.
Но млъкни сърце…
Watchmen: The End Is Nigh е класически аркаден beat’em-up, като The Punisher и Кадилаци и Динозаври. Абсолютно същата схема на игра, в която героите минават през едно ниво, разделено на N на брой сегменти. След влизането във всеки един от тях се активира тълпа от врагове, които да натупаш или които да те натупат.
За разлика от аркадките обаче, Watchmen: The End Is Nigh е Три Де и с перспектива от трето лице. Играта е предистория на филма. В началото ще си избереш с кой от двамата главни герои – Rorschach или Nite Owl. Ще раздаваш правосъдие, а първите ти стъпки те отвеждат в затвора Sing Sing. Оттам се повличаш по улиците на града, за да издириш и върнеш обратно в панделата The Underboss. Постепенно разбираш, че си въвлечен в не просто поредната гоненица тип “стражари и апаши”. Действията ти разкриват политическите машинации на… уф-ф, кой го интересува – ако проявиш достатъчно издръжливост да проследиш историята, така или иначе ще я научиш.
Проблемът… не, един от проблемите на играта е, че е линейна. През цялото време дизайнерите не просто те водят за носа, а те влачат, осуетявайки дори и от най-велия опит за разчупване на предписаните ти пътеки. Най-лошото е, че дори не са се и опитали да създадат илюзия за свобода, което води до усещане за клаустрофобия.
Супергерои… в някой друг филм
Линейността, за която преди малко се размрънках, започва още при определянето на личен фаворит, през чийто поглед да изиграеш играта. Защото, нека си го признаем – няма нормално момче или мъж, който да поиска доброволно да се вживее в ролята на Нощната Гугутка… Гейщината при него започва още от нахлузеното върху клинчето му бельо, минава през балъшкия му патос и свършва с каската, която навява мисли за садо-мазо фетиши, използващи за основа костюма на Батман. Просто Rorschach с цялото си bad ass mo’fo излъчване е единственият правилен избор. Героят е от точно онзи тип психопати, които стоят в задните улички на метрополисите, сгушени в шлифера си, докато пафкат цигара и чакат да мине някой подходящ за изнасилване пешеходец.
Супергероичността на персонажите е вторият сериозен проблем на играта – нея някакси я няма. Очаква се супергероят да е… ами поне супер. Нали се сещаш – сила, бързина, рефлекси, да държи на 3 литра концентрат. Ей такива неща, които протагонистите в Watchmen: The End Is Nigh просто ги нямат. На нормално ниво на трудност всеки е на 3-4 удара от нокаута, който води до преиграване на последния чекпойнт. Повечето битки пък са тотално неконтролеруеми мелета, в които колкото и да се не напъваш, не можеш да разбереш кога и защо ги получаваш тези 3-4 тупаника. На финал спираш да влагаш мисъл и просто си смачкваш мишока от цъкане, докато по някаква случайност не вземе, че стане номерът. Но е тъпо, дразнещо и алогично супергероят ти да бъде сгънат за секунди от някакъв паляк с бирена бутилка в ръка.
Камерата, контролите и другите семки на злото
Ей, Бога ми, Хесусе Христе – мислех си, че нескопосаната камера сме я оставили някъде 2005-та година в историята на гейминга. Да и сега има игри, в които вместо да получиш добър фийд от случващото се с героя ти и околната му среда, се наслаждаваш на макро план на гъза му, но те са по-скоро изключение и резултат от бъгнат енджин. В Watchmen: The End Is Nigh камерата е замислена и след това реализирана брутално некадърно. Сензитивността й кара дори най-лекото трепване на ръката ти (контролира се с мишката) да я завърти поне на 60 градуса. В същото време тя променя и посоката на клавишите, с които управляваш героя си. Няма такова нещо като свикване, дори след 4-5 часа ще се случва да се въртиш като идиот, опитвайки се да нацелиш мишената си и да се надяваш най-накрая тя да пукне от смях.
За сметка на камерата, контролите са… ок, когато правиш бойна система и за управление ще се използва мишка и клавиатура, можеш или да го направиш перфектно и опростено през мишока или сложничко и перфектно през клавиатурата. Но всеки опит за сложност в комбинация с мишка води до провал. Добави присъствието на идея за комбо система в дизайнерските глави и пълната неяснота на програмистите как да я интегрират в енджина. Уж трябва да натискаш някакви бутони, ама те ту се връзват в комбо, ту не се. Често просто си труп по средата на комбото. В крайна сметка добутах до средата на играта със зверски мъки и на някаква магия, в която оставях гадовете да бият по нежния ми спътник, надявайки се скриптът за неуязвимостта му да се счупи по някое време.
Защо да не си губиш времето с нея?
В крайна сметка на ниво геймплей и най-вече удоволствие Watchmen: The End Is Nigh е по-скоро фиаско. Нивото й на фрустрираща трудност (т.е. играта не е предизвикателна, а просто дизайнерите й са тъпанари, колкото и непрофесионално да е това изказване) си съперничи с това на Battletoads. Камерата и контролите пък са добър повод за серия от уволнения в Deadline Games. Единственото качествено нещо са декорите, но те сами по себе си не са достатъчни за една добра игра.
Тъжното е, че лицензът за игра по Watchmen: The End Is Nigh бе некадърно изгърмян в пространството. Че заради такива игри, хората с парите се замислят, преди да метнат пачката към качествена комикс адаптация, и че ще има достатъчно балъци, които, подведени от истерията около филма и фенщината, си ще си я купят. По този начин ще генерират пък достатъчно приходи, за да може пускането на подобни недоносчета да бъде що-годе финансово оправдано.
Автор: Георги Панайотов