by PC Mania
Когато имаш зад гърба си поредица като Total War, от теб се очаква много. Creative Assembly успяха буквално да пренаредят представите на за стратегическа игра. Проблемът е, че на фона на затихващите функции на РС като игрална пратформа, този жанр също е на път да залезе. Въпросът е не “дали”, а “кога”. Само моля не вадете на масата StarCraft 2. Нека не бъркаме състезателния гейминг с доброто старо развлечение, заради което повечето от нас наричат себе си геймъри. Всъщност Viking, новото творение на създателите на Total War, е най-красноречивото доказателство на моята теза. Очевидно Creative усещат болезнено накъде духа вятъра и именно затова се опитват да докажат на всички, че могат да правят и други неща освен стратегии в реално време. Изненада! Правенето на епични екшън игри не било толкова проста работа. Да се чуди човек как на Sony Santa Monica им се удава толкова лесно God of War-ът…
Всъщност Viking е по-сходен с друг позабравен, но наистина забележителен PC хит – Rune. Кървави битки, нордически митове, в които боговете ходят сред хората, живописна графика и прочее. Все съставки, на които Battle of Asgard разчита в пълна мяра. Проблемът е обаче, че още преди да приключи супер постното интро (представено като серия от статични кадри, зографисани в комиксов стил), човек го обзема неприятното предчувствие за проект тип “отбий номер”. Първите 40-тина минути на Viking са толкова лишени от вдъхновение, сякаш са ги правили банда провинили се гейм дивелъпъри, осъдени на обществено полезен труд. Ако сте направили колосалната грешка да гледате някоя “епична” “суперпродукция” на Hallmark по мотиви от гръцката митология, вероятно веднага ще се сетите какво имам предвид.
Но така или иначе, играещият все пак успява (след серия от безумни разговори) да се добере до заветния екшън. Първите няколко бързи тупалки със силите на мрака всъщност са дори (умерено) забавни. После противниците изведнъж стават десет пъти повече и проблемите в комбата на Viking тутакси лъсват издайнически. Първият от тях безспорно е безумната камера. Всъщност някаква що-годе прилична логика на камерата просто липсва. Каквото успеете вие да си нагласите на ръчица, това ще е. В същото време противниците налитат върху вас с неизтощимата енергия и непукизма на атентатори самоубийци. И още преди да успеете да кажете “what the…?”, вече така са ви притиснали отвсякъде, че не можете да се почешете по задника. Странно наистина, но на здравеняка Скарин (двеста кила живо тегло) като капак на всичко му трябват 2-3 секунди, за да се съвземе след всеки отнесен удар. А ударите си летят отвсякъде и тъкмо когато решиш, че по-зле просто няма как да стане, броят на кадрите за секунда изведнъж удря пода. Оттам нататък единственото ви спасение е да се измъкнете с подскоци сякаш сте великденски зайци. (М-да, просто да се тича няма много смисъл.)
И тъй като основната задачка на Скарин е да освободи своята “родна земя” от силите на мрака. Във всеки вражески лагер той успява да върне свободата на определен брой свои събратя и когато нужната цифра бъде достигната, следва мащабна битка за превземането на – да речем – голяма крепост. Проблемът е, че тези битки изглеждат впечатляващо, само докато траят въвеждащите анимации. Дойде ли време за екшън в реално време, всички описани по-горе проблеми влизат отново в сила. И тогава вместо величава сеч, следва серия от спринтове насам в отчаяни опити да не бъдеш затрупан (в буквалния смисъл) от противници, които да ти светят маслото за броени секунди.
И така нататък, и така нататък, та чак до самия, също толкова сив и безинтересен финал на играта. И ако това е добро забавление, то Осама Бин Ладен би могъл като нищо да грабне следващата Нобелова награда за мир.
Автор: Ивелин Иванов