Aura 2: The Sacred Rings

Неизчерпаемата сила и безсмъртие отново са в героичните ви длани. Та-дъм!

От незапомнени времена слънцето изобразява божественото и е един от малкото символи, които са употребявани по един и същи начин във всички култури (кръг с точка в центъра). Често се припокрива като смисъл с владетеля. Запознавайки ни с това, повечето източници пропускат да споменат и едно друго тълкувание, според което слънцето е символ на себеотрицанието. Слънцето грее за всички, а не само за избраните. То отдава от своята сила на всички и е в противоречие с егоизма. Това е тълкуванието, което остава в съзнанието на героя. И именно с такъв герой се срещаме в Aura 2: The Sacred Rings.

Фродизми?

Поемайки роля, подобна на тази на Фродо, но някак още по-значима поради множеството пръстени, с чиято съдба е обременен, Уманг (героят) е готов да ни преведе и през втората част на това приключение. Една от основните разлики с Фродо, разбира се, е ръстът на нашето момче, но това не изчерпва всичко – той не цели да унищожи силата на пръстените. Магическите предмети дават на своя притежател безсмъртие и неизмерима сила.

Уманг трябва да се справи с тази сила, а не да се плаши от нея. Целта му е да ги повери на Пазителите, които да ги охраняват, и да ги предпази от Клана на сянката, който желае да ги използва за нечисти цели. Удостоен с този товар и носейки бремето на предстоящите си избори, Уманг се материализира на едно напълно непознато място. Така започва и тази част на приключението – точно там, където ни остави предходната (след като събрахме пръстените).

„Тогава ще се бием на сянка…”

Според повечето критици играта е клонинг на Myst. Аз обаче се присъединявам към онази малка агитка фенове, които смятат, че Aura е по-интересна. Като дъжд от вражески стрели се сипят и обвинения, че е прекалено трудна. Предполагам, че не е замислена като игра за всички геймъри, а вероятно е насочена към феновете на жанра. И все пак не смятам, че има основателна причина те да не я закупят.

Не смятам, че играта е прекалено трудна. Дори напротив. Един от основните й плюсове са пъзелите, които според мен са на точното ниво на трудност. Това ниво, при което не е необходимо постоянно да четете walkthrough и което ви кара да изпитате задоволство, че сте решили дадена задача сам. Има логика в решенията, които трябва да вземете, при това според мен са малко по-лесни от задачите в първата част.

Освен всичко друго пъзелите са и в по-голяма степен вплетени в самата игра. Има по-голямо участие на други герои, използване на предмети от инвентара и като цяло логически връзки между отделните елементи на случващото се, които определено не позволяват на играта да се превърне в необоснована поредица от главоблъсканици.

Сакралното число

Играта е разделена на седем компонента. И докато в първата част се налагаше да изиграете световете последователно, тук се сблъсквате първо първоначалния сегмент – един кораб, който трябва да успеете да задвижите (там се материализирате), след което обаче ще попаднете в пет други свята, през които ще се налага да се придвижвате напред и назад, докато ги решите, а не последователно да ги преминете един по един.

Накрая финалният сегмент се играе отново сам за себе си. Ще преминете през общо взето стандартни за един куест изпитания, което обаче не успява да направи играта безинтересна. Ще си наврете любопитния нос в леговището на вещица, дълбоко сред тините на блатата, ще вдишате ледения въздух по върховете на планините, където ще дирите лабораторията на един алхимик… После ще слезете и до мрачни, старинни гробища и, минавайки през всички препятствия, ще стигнете до заветната цел – замъкът на Пазителите.

Точно като в легендите, последната дестинация е и най-опасната – най- вътрешната част на лабиринта винаги крие най-много предизвикателства. Тук ще се наложи да запаметявате играта си доста по-често от преди, защото изненадващо се натъквате на надписа „Game Over”. Но отново, като в притчите, най-голямата награда е след преминаването на най-трудните изпитания. А за да я достигнете, ще пребродите мрачните катакомби на крепостта на Пазителите, ще прекосите подземия за мъчения, ще се изкачите до магическа кула и ще се потопите в знанията, скрити в древната библиотека. А след като се справите с всичко това, ще можете и да откриете смисъл да преиграете приключението (възможност, от която аз все още не съм се възползвала).

Хубавото в тази част на играта е, че не се усеща авторите да са бързали при създаването й. В предходната сякаш нещо ви тласкаше да приключите всичко набързо, краят дойде твърде неусетно и покрай отворения финал – някак незадоволително. Тук можете спокойно да си разглеждате в най-големи детайли всичко. Черта, която би могла и да подразни някои хора, но не и мен. Но детайлите са красотата на всичко и няма да излъжа, ако ви кажа, че от тях зависят част от успехите ви.

Това може и да не се чете 😀

Вглеждането в детайлите си има и своите минуси. Така ви се набиват и очеизбождащите грозотийки, които човек иска да премълчи, когато се е захванал да канонизира една игра.

Aura 2 като цяло е красива, но определено не блести на фона на всички други съвременни заглавия. Доста неприятно е, че в някои филмчета се усеща нещо като голяма компресия. Неуместно според мен. Витаят слухове и за някакви грозотийки с текстурите, но честно казано аз не съм ги забелязала досега. Според много играчи и статичността при придвижването (с екран в дадена посока) е минус, но в случая аз смятам, че просто говорим за идея, доста вкоренена в този жанр, с която някак доста сме свикнали и не смятам, че е минус. Като друг минус се изтъква и наличието на само осем места, където можете да се записвате, защото към края на действието смъртността става досадно висока :-). За мен обаче осем са си достатъчно и също не бих се оплаквала от това.

Диагноза

Играта е качествена! Наистина смятам, че минусите не са много и не са силно осезаеми. Не я поставям в категорията на невероятните иновации – тя по-скоро поддържа доброто ниво, показано от други представители на жанра, като изпъква със свой неоспорим чар. Така че хвърлете й око, две или повече (ако са на противниковия клан).

Автор: Лили Стоилова