by Огнян Николов
Колко често мислите за втората световна война и как са се чувствали хората тогава? Как бихте реагирали, ако държавата ви бъде окупирана от чуждестранен враг? Ще имате ли смелостта да се изправите срещу нападателя, колкото и отчайващо безнадеждно да изглежда? Може би точно тези въпроси са си задавали разработчиците на 63 Days. Игра разказваща за смелост, опълчение и борба. Излязла на 26 септември 2024, едва по-малко от месец, а определено вече направила голям фурор (поне в нишата на жанра си) едно от първите впечатления е за реално завършен продукт. В дни когато игри претендиращи да са ААА са пълни с бъгове, личащи си дори на спонсорирани стриймове, няма как да не ни направи впечатление, че играта се държи изключително стабилно, няма бъгове, гличове, липса на съдържание и прочие. Получаваме една завършена игра с всичко необходимо по нея.
Историята на разработчика Destructive Creations е свързана с огромен скандал, породен от първата им игра Hatred, игра в която основа и единствена цел е да убиваш безмилостно всичко по пътя си, но за разлика от Manhunt, без сюжет обясняващ някакъв смисъл зад цялото нещо, там просто трябва да се направи геноцид с максимално много жертви. Именно факта, че създателите на играта до днешен се свързват с първото си “отроче”, ме накара да прибягна малко предпазливо към настоящата игра. Дали отново няма да има някакъв нетактичен опит за предизвикване на фурор със скандалност и edgy фактор. Няма как да си изкривя душата – определено има огромно съзряване и улягане в създателите на 63 Days.
Играта прави бързо впечатление, че цели да покаже нещата такива каквито са били и цели по-зрели геймъри, такива с дълбоки познания по история, а не тийнейджъри израснали с Fortnite. Има доста исторически детайли, и макар и да не се базира на истински личности, не може да се отрече огромния шанс, действително да е имало немалко хора със съдба подобна на героите от играта.
Споменавайки, вече няколко пъти, историята на играта, трябва да призная, че макар и с добри оценки по история в ученическите ми години, научих не малко нови неща. Действието се развива във Варшава, през края на Втората Световна Война. Германия търпи големи поражения на Руския фронт и постепенно се налага да се изтегли назад. Това дава смелост на група бунтовници да се надигнат и да се опитат да си вземат това, което е тяхно – а именно държавата им, честта им, достойнството им и правото на живот. Играта не прави нищо за да скрие суровата действителност на войната и тежките условия в които поляците се е налагало да живеят, до колкото изобщо е можело да се нарече живот в тази действителност. В периода от 1 август до 2 октомври 1944 (въпросните 63 дни), шепа смели мъже, възползвайки се от партизански методи решават да се опълчат на швабите и да си върнат своето, дори с цената на живота си. В рамките на 6 мисии, играта ни показва успехите и провалите на възстанието, надеждата и отчаянието през които минават, както и лишенията и мизерията в които им се налага да живеят. Всяка малка победа, макар и на огромна цена дава смисъл в живота на поляците и все повече са готови да умрат достойно, от колкото да се крият и живеят със страх и лишение. Именно и заради факта, че на Руския фронт нещата са зле за Третия Райх дава големи надежди на поляците да се опълчат и да покажат, че заслужават свободата си. Какво обаче става в последствие историята много добре е показала – за справка може да погледнете Катинското клане и да разберете дали Полша получава така очакваната свобода от Германия в лицето на СССР или както се пее в една песен “стари тирани с нови смениха”.
Но достатъчно относно политика – нека наблегнем към играта. Поставени сме в обувките на двама братя от съпротивата – Риса и Младока, и техните “братя по оръжие” – медицинската сестра Хелга, хлапето Хениу и ходещото оръжие Буря. Когато контролираме Рис, в него ще намерим един истински боец, експерт в ръкопашния бой, млад мъж, който не се притеснява да отнеме живота на няколко шваби със собствените си ръце, макар и тихо промъквайки се зад тях, след като е привлякъл вниманието им, свирейки с уста. Младока от своя страна пък умее да се катери по стени и да стига места, които брат му не може. Макар и доста по-кекав, той компенсира с изключително точен мерник, що се отнася до това да хвърли камък някъде за да привлече вниманието на противник, след което да хвърли нож към гърба му. Хелга пък умее да се преструва на мъртва и да сервира павета по главите на нищо неподозиращите противници. Хениу се възползва максимално от факта, че е изключително слаботелесен от глада заради времената в които живее и в резултат на това може да се промъкне през всякакви миниатюрни отвори, цепки и прочие през които нормален човек не би могъл. И тук идва Буря, който тотално променя нещата – един същински Джон Рамбо, боравейки с всевъзможни оръжия, с него усещането е за почти равнопоставеност с противниците.
Геймплея на играта е изключително силно вдъхновен от класики в жанра. Някои от вас вероятно помнят култовата класика Commandos: Behind enemy lines, още повече че продълженията ѝ наскоро получиха римейк. Старите читатели на списанието пък може би дори си спомнят, че една от игрите в поредицата беше и корица на третия брой на списанието. Играта определено се усеща като духовен наследник на поредицата, поне що се отнася до геймплея. Можем да видим и вдъхновение от каубойските Desperados, както и култовата Silent Storm и наследника ѝ Hammer & Sickle. Едно от първите ми впечатления за играта беше трудността ѝ. Няколко пъти проверявах, рестартирах и прочие, защото категорично отказвах да повярвам, че това трябва да е Very Easy. За Бога, само тъториала ми отне 3-4 часа и почти ме отказа да продължа по-напред. След като всяка битка ми отнемаше по няколко часа, а една мисия близо ден труд (след около 25 часа в играта все още бях на втората от общо 6 мисии) в един момент просто се предадох. И тук ще кажете – skill issue – ами може би ще сте прави, тактическия жанр не ми е от особено силните (така и не се научих да играя Heroes 3, и все още губя от ботове след години опити). Всеизвестен факт е, че жанра изисква доста търпение и планиране, както и опит и грешка разбира се, а това явно са ми слаби страни. И все пак, наистина не ви съветвам да се опитвате да поемете каквито и да е било рискове в играта – гарантирам ви че ще загубите. Трудността, дори за игра от този жанр е изключително висока и няма никаква прошка за дори дребни грешки. Пригответе се психически да трябва да рестартирате често и не си пестете сейфовете иначе в хороскопа ви ще има предвещания за много изгубен прогрес. За да е идилията пълна, често контролирате по няколко героя едновременно и дори един от тях да бъде забелязан от врага загубата е гарантирана. Именно това налага понякога да сте нащрек за цялата карта, да знаете всяка една реакция на противника и да реагирате своевременно, дори героите ви да са на два срещуположни края на картата (тук се надявах микроскиловете ми от Дота да помогнат, но за съжаление не се получи). Тук е и момента да спомена, че тъй като играех играта на конзола, бях въоръжен с контролер, а не с мишка и клавиатура. По това което видях, компютърджиите изглежда да са доста по-привилегировани откъм контроли, тъй като макар и борбата с немците и руснаците да беше безмилостно жестока, тази с контролера беше дори повече. Немалко команди трябва да се дават с натискане на до 4 копчета едновременно, както и навременното пускане на едно, за да се натисне друго, докато се задържа трето и чак тогава да се пусне четвърто (да аз съм не по-малко объркан), което предизвика не един пръстоплет и вероятно немалко символи с ръце за различни гангстерски групи. С две думи – добре помислете ако ще играете на конзола, определено играта е правена с мисъл за компютърджиите. Това разбира се не трябва да ни изненадва, предвид че жанра си е класически характерен за щайги.
Що се отнася до графиката и звука, бих казал че там няма нищо, което да е уау. Няма да видите невероятни картини, зрелища и свръхмодерна графика, но няма и да бъдете разочаровани с остаряла “красота”. В общи линии откъм дизайн нещата са задоволителни и не разочароват, но си личи, че не е било приоритет това. Разбира се тук трябва да споменем, че за почитателите на жанра това никога не е било от голямо значение и много по-важно е било колко педантичен е геймплея, защото те са много капризни за това. Същото се отнася и за звука – not great, not terrible. Озвучаването е типично за игра/филм/сериал по ВСВ – героична оркестрална музика, навяваща усещане за обреченост, но и достойно посрещане на смъртта. Озвучаването на героите е доста прилично обаче – няма персонаж, който да дразни с гласа си, а и добре пасват за това, което представляват. Това се отнася за полския дублаж поне (да, играта може да звучи както на английски, така и на полски за да можем да се потопим изцяло в нещата). За съжаление не успях да дам шанс на английските гласови актьори, тъй като смяната на гласа може да стане само чрез започване на нова игра, а загубата на трудно спечеления ми прогрес нямаше да ми понесе.
В заключение бих казал, че това определено не е игра за всеки. Личи си че целевата аудитория е доста малка и специфична, но си личи и колко много старание е вложено за да се хареса именно от тях. Ако сте фенове на шутъри от сорта на Call of Duty, бързи игри от сорта на Fortnite, или просто искате да разпуснете с нещо по-кежуал то значи играта не е за вас. Подозирам че донякъде това е причината да няма издание за конзолата на Nintendo. Ако смятате да се обърнете към играта – пригответе се за дълги сесии с много планиране и концентрация, защото ще ви е нужно. Бих ли препоръчал играта – ако не сте сигурни, може би по-скоро пропуснете. Определено не е за всеки и определено не е safe-buy. Ако обаче обичате стратегии, тактики, планиране и мислене в дългосрочен план, ако мислите че бихте могли да оцелеете във военна обстановка и смятате че сте военен експерт, ако сте израснали с командосите и ви липсват старите им приключения – то това определено е вашата игра. Трудно би ми било да дам оценка на играта, защото моето нехаресване е крайно субективно, а и се опитвам да се разгранича от “колегите” ми в някои щатски медии които дават лоши оценки породени от собствената им некадърност. За средностатистическия геймър играта едва ли е повече от 3/6, но за един фен на жанра трудно би било под 5/6.