Звезден рожденик: Петър Станимиров на 69 – също както изкуството, художникът не остарява – среща-разговор с един творец на светове

 since 1998
  • Играй си играта, човече!
Виждаме Петър Станимиров “в компанията” на собствените си рисувани персонажи!

Преди време в нашето онлайн списание за игри Ви срещнахме и запознахме с един друг художник и издател на ИК “Плеяда” Димитър Стоянов-Димо. Днес, обаче, и рожден ден празнува самият Петър Станимиров, който именно, и както при Димо, познаваме и от същото издателство, така и от списанията “Дъга” и “Чуден свят”, така и от всички прекрасни корици на издателство “Изток-Запад”, така и най-невероятните книги-игри на ИК “Мега”. Списъкът с професионални заслуги при г-н Станимиров обаче е доста по-дълъг, затова ще оставим творецът да говори за своето творчество. Още по-впечатляващи са заслужените награди, както и проведените изложби, които буквално не спират и не спират да се провеждат през всичките тези години от художника. В опит да си поговорим днес с Пепи за изкуство, картини, книги, комикси и игри сега ще му дадем думата и го поздравяваме сърдечно и му благодарим, че точно днес се съгласи да ни гостува:

С Националната награда за принос в българския комикс „Александър Денков“ – 2015 г.

PC Mania: Честит рожден ден, Пепи, и бих се радвал да те наричам така, защото буквално отраснах с твоето творчество и от малко дете съм бил все някъде наоколо и около нещата, които ти си правил, за което сега ти благодаря още веднъж! Да започнем именно от миналото и твоя “прощъпулник” в списанията по онова време: “Дъга” и “Чуден свят”. Със сигурност, ако погледнем назад, ще стигнем някъде там и до онзи период, поне повечето твои фенове те свързват точно с “Дъга” и “Крепостта на безсмъртните”, “Янтар”, “Островът на съкровищата”, “Бубачко” и другите от онова време. За проекта “Над Дъгата” ще си говорим малко по-късно, а сега да те питам, при това нещо, за което досега не е правен паралел, но в крайна сметка, както и при книгите-игри през 90-те, да не се окаже, че “школата за комикси” в България се оказа нещо, което пък през 80-те формира мирогледа на тогавашното поколение, вкл. и аз се включвам тук? И дали това, което се случи тогава, беше ли “най-доброто”, или, според теб, “можеше да се стори повече”? “Соц строят” ли беше голямата пречка, или имаше и нещо друго?

Петър Станимиров: Списание “Дъга” беше КЪСМЕТ, ШАНС и ЧУДО, което се случва веднъж в живота. Когато ние рисувахме в “Дъга”, комиксите се смятаха за идеологическа диверсия и затова ние рисувахме “разкази в картинки”. Думата комикс просто беше забранена. След втория брой, обаче, списанието започна да печели толкова, че издържаше цялото издателство “Септември”. Тиражът стигна 300 хиляди, и то само защото нямаше повече хартия за допечатване. Излизаше през 3 месеца, издание тип омнибус, без твърде сериозна концепция (някои от сериите така и останаха незавършени) и, разбира се, под зоркото око на партийния секретар. До 1992 излязоха 42 броя и това беше краят…

Все пак, списание “Дъга” даваше цвят на панелносивите времена на късния соц, а и разказваше добри истории. Когато го разглеждам днес, ми се струва наивно оптимистично, но – по дяволите! – това беше разменната монета на децата през 80-те години и беше най-якото нещо, което те имаха. А за нас – художниците, беше един безкраен празник, еуфория, която продължи близо десет години. Бяхме банда брадати, дългокоси млади момчета. Между нас нямаше конкуренция. Бяхме приятели и такива си останахме до днес. Не трябва, обаче, да забравяме, че колкото и да е странно в исторически план, “Дъга” и “Чуден свят” навремето бяха държавна поръчка.В момента няма българско издателство, което да издава подобна периодика, да събере поне десет художника и сценариста и да си позволи да им плати труда…

По-малко известен негов комикс от “Дъга”, но отново по мотиви на Светослав Славчев.

PC Mania: Докато сме на въпросите за “Дъга” и комиксите, нека да се спрем и на по-новите проекти за “Над Дъгата” и всички онези, които се появиха в нашето съвремие – сега си припомням и чета “Дамга” от 2012, твой проект заедно с Марин Трошанов, с който по-късно стартирахте цялата серия за “Робота Чапек”. Оставам с впечатлението, че нашенският читател вече е запознат, при това доста добре, със “западната школа” в рисуването на комикси и търси и чете именно неща, които му напомнят стила в западните комикси. Но това означава ли залез на типично българските истории, и вместо за нашето иконично минало, на преден план да излязат супер герои, или такива със странни сили и могъщества? Според теб, доколко това влияние е задължително, но пък и донякъде – самото то дали не ограничава?

Петър Станимиров: В “Над дъгата” имаше исторически комикс на Владимир Коновалов, съвременна българска, фантастична история на Румен Чаушев, в комиксите на Сотир и Пенко Гелеви действието също се развиваше тук. „Аракел“ също се подвизава в България. А книжките за робота Чапек, освен художествена литература са и комикс енциклопедия на митологията и историята на Земята. Лично аз не обичам да се вкарвам жанрови и стилови рамки и не деля историите на български и вносни, а на добри и неуспешни. Имаме много добри художници, които непрекъснато създават исторически комикси, като, например, Веселин Чакъров.

Началният панел от “Дамга” на Пепи към първия проект “Над Дъгата”, годината е 2012.

PC Mania: Ние сме сайт за игри и няма как да не се спрем на твоя период в “МЕГА”, а също и в студиото за компютърни игри “Хемимонт” след тях. В крайна сметка, ти не продължи нито в книгите-игри, нито в компютърните игри, може би защото да илюстрираш корици на книги беше твоето най-голямо призвание. Но в същия момент, дори сега, “книги-игри” все така продължават да излизат, а “компютърните игри” правят приходи по-високи дори от тези на филмите в Холивуд. Защо се отдръпна и от двата жанра? Самият ти, например, играеше ли компютърни игри през онези по-далечни години?

Петър Станимиров: Създадох издателство МЕГА, защото ми беше писнало от елементарното ровене и прескачане от епизод на епизод. Имах различни идеи за книгите-игри и маниашкото списание. Когато ги осъществих и нещата започнаха да зациклят, престана да ми е интересно и веднага ги смених с компютърните игри. Първите игри от деветдесетте, ми бяха Цивилизацията и Мист, но тези, които ме запалиха да създавам игри, бяха Уаркрафт, Старкрафт, Дуум и Ънриъл. Притежавам добра сбирка от колекционерски издания, но повече от десет години не съм играл дори тетрис. За мен работата трябва да е и удоволствие, и развлечение, престане ли да бъде такава я сменям тутакси.

Трейлърът на една от последните му игри в Haemimont Games: The First Templar (2011).

PC Mania: Някъде бях гледал, сигурно на твоя профил, снимка с всички книги с твои корици от “Изток-Запад” и се стреснах не на шега, книгите стигаха до тавана, а това е огромен труд и постижение! Но в крайна сметка, сега си спомням и всички прекрасни корици на Краля на ужаса, още повече, че на 21 септември, и според Уикипедия, са се навършили 10 години от издаването на лимитирания сборник с корици “Петър Станимиров вдъхновен от Стивън Кинг”. Успяваш ли да изчетеш всичко, по което си рисувал, още повече, че ти имаш толкова много илюстрирани корици, че започвам да си представям, особено сега в пандемията, как само четеш и рисуваш, защото книгите са толкова много, но дали изобщо ти остава време за нещо друго? Всъщност, точно така, „пандемията“ пречи ли или… ти помага?

Петър Станимиров: Всяка книга, която започвам да илюстрирам, ме затруднява изключително много в началото, защото освен да я прочета, трябва да отсея най-добрите моменти за илюстриране, да направя съответните проучвания за автора, за епохата, в която се развива действието, костюми, архитектура, да определя маниера на рисуване, който да пасне най-добре със самото издание като полиграфия и възможности на издателя. Всичко това губи много време, енергия и нерви, лашкане напред-назад, докато си изградиш собствена концепция и в съзнанието си видиш книгата завършена.

Колкото до “Петър Станимиров вдъхновен от Стивън Кинг”, той беше провокиран от феновете на Стивън Кинг в България, които, въпреки че не съм правил корици на негови книги повече от 20 години, продължават да ми пишат колко са били впечатлени от кориците. Изложбата “Вдъхновен от Стивън Кинг” се превърна в истински хит. Но най-голяма радост ми достави прекрасният албум, който издадохме заедно с издателство “Изток – Запад”. Супер луксозно, колекционерско издание, с лимитиран тираж. Изложбата мина и замина, а албумът съществува и все още е чудесен. При художниците, като творци е нормално да работят изолирано и в самовглъбение. Същото важи и за писатели, композитори и философи. В повечето случаи, това определено ги прави леко откачени, а понякога от скука им хрумват и доста опасно луди идеи, като тези на Маркс и Хитлер. Последните двама, например, успешно рестартираха съвременната човешка история. Самовглъбяването, на което съм се подложил съвсем доброволно, сигурно и мен ме е чалнало леко, но поне не в такива глобални размери. Просто взех, че прописах, но това, което написах, може да е на моменти мрачно и страшничко, но в никакъв случай не е опасно.

Тази година се навършват точно 10 години от излизането на този прекрасен албум!

PC Mania: Нашата среща с г-н Станимиров е на път да приключи, а и днес той е рожденик и по-добре да му дадем възможност и да празнува. Но остават всички негови илюстрирани творби, всички прекрасни корици, всички комикси и предадени с четката негови истории. И за финал, нека сега нашият гост да сподели за последните си проекти с негово участие, да ни сподели за “Денят, в който мама отиде на небето” и за връзката там с родния ни фолклор, за който по-горе стана дума, че се открива вече все по-рядко, и за всичко онова, което днес, и след всичките тези години, Пепи желае да си спомни и отбележи заедно с нас. Още веднъж, благодарим за гостуването и му желаем да бъде здрав, за да ни радва и занапред! Успех от PC Mania!

Петър Станимиров: Напук на всички проклети вируси, преизпълнен със свободно време и любов се захванах и написах една приказка за възрастни, мухата на която, бръмчеше нахално в главата ми близо десет години. В началото намеренията ми бяха да се забавлявам, като описвам весели случки по стари рисунки, но нищо подобно не се случи. Времената, които доживяхме не са нито весели, нито забавни и явно са ми подействали мрачно-философски, защото открих в себе си човек, който дълго време спокойно е наблюдавал и преценявал доброто и лошото в хората и накрая е събрал сили и желание да се изкаже. Идеята за история на тема морал и човещина, ме зачопли още преди време, докато рисувах графичната новела „Седем градски гряха“. Тогава внезапно прогледнах и видях, че хората са престанали да бъдат човеци и от седемте истории изскачаха повече въпроси, отколкото отговори. Според мен, то така си е и правилно – читателят сам трябва да стига до отговорите.

Благодаря за тази среща! Бъдете здрави и волни!

Е, „Денят, в който мама отиде на небето“ се получи шантава повест с елементи на графична новела. Това е положението.“, споделя ни Пепи, но пък ние сме очаровани! По-долу ще видите художника заедно със своите колеги от “Дъга”, които успяха да се съберат отново и след толкова години! Респект за всички тях!

Прочетете още нещо

Subscribe
Notify of
guest
0 Comments
Inline Feedbacks
View all comments
0
Would love your thoughts, please comment.x
()
x