by PC Mania
Казвам се Филип. Филип Станиславов. Геймър съм повече от десетилетие.
Това не е начало на изповед в Клуба на хората, пристрастени към игрите, а моят скромен принос към тенденцията, която уважаваните ми колеги Иво Цеков и Владимир Тодоров подеха съвсем скоро. За толкова време смених няколко платформи, намразих определени заглавия и силно обикнах други. Кои са те, ще разберете от този материал.
Age of Empires II
(Ensemble Studios/ Microsoft, 1999)
Моят скромен геймърски стаж се дели на два периода – златните години от края на 90-те, когато едва ли имаше стратегия, която не бях пробвал, и „модерната” епоха на екшъни и шутъри. Вярно е, напоследък рядко посягам към стратегически игри, защото ми се струват някак мудни и постни. Но не винаги е било така.
Времето, прекарано в AoE II и до сега остава сред най-приятно прекараните моменти пред монитора. Построй единици, събери ресурси, въоръжи армия и атакувай противника – простички, но златни правила за кандидат-военачалници и владетели. Днес повечето стратегии вече са по-скоро „тактически” и залагат на управление на ограничен брой единици, без да се занимавате с досадните изчисления дали събраното злато и дърво ще ви стигнат за нова казарма. Но ако искате нещо класическо, Age of Empires II е вашата игра. А как само се радвах, когато открих един страхотен сайт с кампании и сценарии, разработени и качени от фенове. Това даде нов живот на поостарялата игра и ме открехна за това колко разнообразни и интересни могат да бъдат модовете на геймърската общност.
Vampire: The Masquerade – Redemption
(Nihilistic Software/Activision, 2000)
Ще направя едно признание – никога не съм бил голям фен на ролевите игри, защото обикновено ми се виждат прекалено сложни, пълни с досадни статистики и странични куестове, в които можеш да изгубиш прекалено много време, докато основната история просто не помръдва. Но Redemption ме порази със своята достъпност, разнообразен геймплей и плавен преход от мрачното Средновековие към модерните Лондон и Ню Йорк.
Всъщност Redemption не е напълно оригинален продукт, защото е базирана на ролевата игра Vampire: The Masquerade. Това обаче не й попречи да се превърне в пленяващо приключение, което заслужи и своего рода продължение. Едва ли има РС геймър, който да не знае за злощастната съдба на следващата игра от серията Bloodlines. Фактът обаче, че толкова години след нейното излизане все още редовно се появяват пачове и модове за двете заглавия говори ясно за привързаността на феновете. И има защо!
Fahrenheit
(Quantic Dream/Atari, 2005)
Просто уникална игра, като изключим краят на историята. Би ли било пресилено, ако кажа, че Indigo Prophecy (известна в САЩ като Fahrenheit) преобърна представите ни за това как може да се развива сюжета в една игра? И да е така, не ми пука – играта е невероятна, героите са сякаш от плът и кръв, геймплей механиката е иновативна и солидна, а нестандартния подход към случващото се заслужава адмирации.
С термина „интерактивност” се спекулира доста. В крайна сметка всяка една игра сама по себе си е интерактивна, защото позволява на играчите сами да упражняват контрола върху случващото се, а не пасивно да следят развитието на действието като при кинопрожекция. Но Fahrenheit даде ново начало за цяла плеада игри, които поставят персонажите в центъра на случващото се и придават плът на историята.
Devil May Cry 3
(Capcom/Capcom, 2006)
Никога не съм притежавал PlayStation 2, затова предните части на Devil May Cry бяха нещо, за което само бях слушал. Но когато най-сетне се появи РС порта на DMC 3, нямаше как да не се зарадвам. Оказа се, че високите му очаквания се потвърдиха напълно и играта се превърна в едно от заглавията, към които се връщах отново и отново. И знаете ли какво, за мен истинският герой тук не е Dante, а Virgil. Винаги съм смятал, че баткото е трагична фигура, чието самолюбие доведе до гибелта му. С готината си прическа, безпощадния меч и агресивния боен стил Върдж е просто страхотен!
Флиртът ми с поредицата започна и завърши с DMC 3. Четвъртата част така и не ми хареса, при все че на времето я очаквах с голям интерес. Дали новобранците в серията Ninja Theory ще успеят да се справят със задачата? Успехът им с Enslaved дава надежди, но първоначалният вид на „новия” Данте като кръстоска между редовен посетител на педагогическата стая и наркодилър не прави добро впечатление. Ще изчакаме и ще разберем. А дотогава винаги можем да се върнем към DMC 3.
Alan Wake
(Remedy/Microsoft Game Studios, 2010)
За игра, която се забави почти десетилетие, Alan Wake имаше уникално трудната задача да убеди геймърите и критиците, че чакането си е заслужавало и че продуктът не е остарял морално и технически за всичкото това време.
И го направи по един чудесен начин. Малко са игрите с толкова интригуваща и емоционална история и с атмосфера, която сякаш ви стисва за гърлото от първия момент и не ми пуска до края. Да, по отношение на самия геймплей Alan Wake не е кой знае колко оригинална, но тя, подобно на Indigo Prophecy превръща геймърите от пасивни субекти, натискащи копчетата до прималяване в мислещи същества, които изживяват историята и нейните обрати. Браво на Remedy и дано продължението, за което така упорито се говори, да дойде по-скоро.
Автор: Филип Станиславов