by PC Mania
Днес в онлайн списанието за електронни и видео игри PC Mania ще Ви запознаем с един от нейните най-активни деятели през годините. Дидо Каролев, чието име вече стои наравно с още един куп легенди от нашето списание и който е работил рамо до рамо с хора от ранга на Роро, Лили Стоилова, Момчил Милев, Георги Панайотов и Александър Бойчев. Всички тези личности, както нашите най-верни читатели в PC Mania много добре знаят, са с огромен принос в популяризирането на компютърните игри в България през годините. Нещо повече, всеки един от тези прекрасни хора е оставил своя творчески отпечатък не другаде, а именно при нас в PC Mania. И тук е моментът да благодарим на всички тях! Поводът обаче за днешното интервю ще бъде нашата среща именно с Дидо, който – и от първа ръка – ще ни пренесе обратно, както с машина на времето, в онова славно време. Да, време, в което не просто се раждаха идеи за нови статии, видео ревюта, нови форми и рубрики, а също време на творчески подем и ковачница на кадри в гейминг индустрията у нас. Дали обаче всичко започна именно с PC Mania, или, всъщност, ние само наляхме основите, но множество други хора се включиха със своя ентусиазъм, а също оставиха знаци по пътя, днес ще си говорим с Дидо Каролев и сега го поздравяваме сърдечно и отново при нас на страниците на PC Mania:
PC Mania: Дидо, здравей от нас в списанието и нека сега да започваме с въпросите ни. За теб знаем, че си фен на PC Mania от малък. Когато стартира списанието обаче, си бил едва на 9. Как всъщност откри PC Mania и какво си спомняш от онзи твой по-ведър и младежки период?
Здравейте! Като хлапе нямахме компютър вкъщи и основният ми досег с електронните развлечения беше посредством онези менте 8-битови NES-клонинги с жълтите дискети, които се продаваха по битаците. Потрошил съм стабилно количество от тях. Когато станах пети клас, открих компютърните клубове, а покрай тях – и компютърните игри. Именно тогава са започнали да излизат специализираните издания за геймъри у нас, но аз ги открих доста по-късно. Годината беше 2001 и съвсем случайно видях на една будка за вестници няколко шарени корици. Още ги помня. Една беше с Джеймс Бонд, втора – с някакво ужасно грозно чудовище в средата, а третата – аниме мацка с пистолет на лилав фон. Имах в себе си пари и макар да се зачудих дали да не посегна към списанието с Агент 007, понеже съвсем наскоро бях гледал актуалния тогава „Само един свят не стига“ на видеокасета, но в крайна сметка взех това с аниме мацката. Беше PC Mania. Когато го прибрах вкъщи, се зачетох и за един следобед го изядох от кора до кора. Не разбрах и половината от термините, които се ползваха в текста, но един цял нов свят се разкри пред мен. Представяш ли си – имаше там някакви хора, които играеха игри и пишеха за тях. Вероятно даже изкарваха пари от това. Това беше моментът, в който реших че искам да стана журналист.
PC Mania: Сам казваш, че PC Mania е онова, което те е подтикнало да се занимаваш с журналистика. Разкажи ми повече за това как се спря на тази професия и как това ти се отрази чисто в житейски план като личност?
Приеха ме „Журналистика и масмедии“ в УНСС през 2007. Моето следване беше малко измъчено, защото ни занимаваха с твърде много икономика за моя вкус, а и заради един изпит, който така и не успявах да взема, се наложи да прекъсна точно на финалната права. В крайна сметка, завърших четири години по-късно, отколкото трябваше, защото ме върнаха в трети курс, но всичко е добре, когато завършва добре, нали така? Иначе, когато ми отнеха студентските права, реших че трябва да работя нещо. Първоначално продавах едни особено скъпи прахосмукачки. После правих SEO на сайтове. А съвсем в края на годината, по неведоми пътища, дойде добро предложение от бивш колега, и така се озовах пробно да помагам на международния редактор в сутрешния блок на БНТ. Изкарах там цели пет години, през които ставах в 3:30 през нощта и се прибирах в 13 на обяд. Научих ужасно много и за новинарската журналистика и за монтажа и за записването на дикторски текст. И макар че пет години в сутрешен блок са малко като пет години касапин, т.е. не го препоръчвам на никой с по-слаба психика, мисля че тази работа е изградила голяма част от това, което съм днес.
PC Mania: Тук искам да засегна една може би малко болна тема – по големите телевизии рядко гледаме репортажи за игри, обикновено ефирът е пълен със скечове и блудкави сериали. И докато има много хора, които играят игри, като си пуснат телевизора, виждат само тежки новини, драми и сълзливи истории. Как си обясняваш този странен и “роден” феномен?
Лично аз си го обяснявам доста простичко – каквото се гледа и събира реклама, това се излъчва. Телевизиите и медиите като цяло, са бизнес. Правени са няколко проучвания колко всъщност са заклетите геймъри в България и макар в последните години все повече хора да се определят с тази думичка, те не гледат телевизия, особено по-младите. Респективно, не са таргет аудитория и от подобно предаване е трудно да се изкарат пари. Рейтингите, гледаемостта и способността да се продава рекламно време в даден слот определят дали една такава инициатива ще е успешна или не. И с изключение на предаването „Здравей“ по БНТ, всички останали експерименти, за които ми е известно, са били по кабелни и регионални телевизии, точно по тази причина. Самото „Здравей“ спира да съществува през 2005-2006, когато се променя Закона за радио и телевизия и по-конкретно регулацията за продуктово позициониране. Реално не можеш да пуснеш току-така ревю на игра по националната телевизия, която е най-тежко ударена от този закон, защото каквото и да си говорим, е реклама на комерсиален продукт. Частните телевизии могат да си го позволят, стига да пуснат предупреждение за продуктово позициониране, но тогава идва въпросът кой и колко ще им плати за това. Та така. Иначе новините са тъжни, защото кръвта и зрелищата са това, което привлича вниманието на хомо сапиенс още от древността. Като някой, който всяка сутрин в продължение на пет години е гледал всички видео материали в международния обмен, имай предвид че това е само върхът на айсберга – изключително голяма част от грозотата на света се спестява на негово величество зрителя. И смятам, че така е по-добре.
PC Mania: Дотук, малко или много, с теб си говорим за “чиста журналистика”, нека сега да се спрем малко и на “гейм журналистиката”. Как протекоха нещата при теб, когато започна да популяризираш игри?
Винаги съм искал да пиша за игри, още откакто разлистих онзи преждеспоменат брой на PC Mania. Мисля, че поне два пъти съм опитвал да се намърдам в екипа на списанието, като единият път беше през 2009, когато почуках директно на вратата на офиса и ми дадоха визитка и мейл, на който да пратя пробен материал. Тогава обаче списанието спря, мина изцяло онлайн и нещата не се получиха. През 2011 пратих ревю на Assassin’s Creed: Revelations до тогавашния редактор Владо Тодоров, но той само ми благодари за инициативата и каза, че не търсят автори. Признавам, след два меки сблъсъка със стената, тотално бях се отказал от желанието да се занимавам с това, но през лятото на 2012 ми се случи нещо. По някаква причина се бях присетил за една книжка, която бях чел като дете – апокрифно издание на име „Долу, краставичния цар!“ от Кристине Ньостлингер. Хрумна ми, че мога да потърся по сайтовете за антикварни книги и хоп – намерих я. Ама струваше левче. Стори ми се обидно малко и разгледах какво друго продава същият потребител. И видях позната лилава корица с аниме мацка. Без да се замисля, поръчах и книжката и списанието и още няколко други неща и така започнах да колекционирам геймърските издания от едно време. Беше ми мечта като хлапе да имам всички броеве на PC Mania и това ми стана цел. Обаче колкото повече събирах и четях и колкото повече гледах всяка сутрин как самоделни бомби разкъсват хора на парчета в Близкия изток и как влизат в училища с малки деца маскирани изроди и откриват огън по тях, толкова повече се надигаше у мен едно желание да избягам от действителността и да правя нещо странично, с което да си прочиствам съзнанието. Дойде 2013 година. Бях си създал профил във форума на PC Mania заради търсенето на списанията и един ден случайно попаднах на една тема за нов сайт на име „Под моста“. Разгледах. Пишеха за книги, за филми, за музика… и за игри. Без да се замисля, писах във формата за контакти и само седмица по-късно вече бях автор. Пишех злободневки, лични мнения и чат-пат – за електронни развлечения. В един момент се вдъхнових да правя документален филм за гейм медиите у нас и така, с един не особено добър фотоапарат и един микрофон-брошка, тръгнах да събирам интервюта от „виновниците“ за това да има списания, предавания и т.н. Започнах с Роро, който пръв се отзова, после бяха Лили Стоилова, Момчил Милев, Георги Панайотов, Александър Бойчев… Така и не го завърших този филм, но може би нищо от това, което последва, нямаше да се случи, ако не бях тръгнал да го правя.
PC Mania: Попадал съм на твоето интервю с Роро в YouTube. Може ли да разкажеш за това как се запознахте? Какъв спомен имаш за него през годините и дали това те промени и изгради в някаква степен?
Всъщност интервюто с Роро стана в деня на запознанството ни. Бях го гледал като хлапе в „Мист“ по ММ, горе-долу по времето когато открих компютърните игри и си го спомнях с изрусената коса и пиърсингите. И спокойствието. Тази брутална аура на спокойствие, която излъчваше. Тогава отидох за интервю, което продължи, може би, половин час – всъщност това, на което си попаднал, е целият суров материал, просто с един филтър. Изкарах там поне два часа обаче и си говорихме много – за игри, за нещата които иска да направи, показах му моите видео ревюта за уебсайта „Под моста“, разказвахме си вицове, беше готино. Той беше изненадан да научи, че списанията за игри в България са се появили в същия момент, в който на него му е хрумнала идеята за „Мист“. Когато си говорих с Генко Велев, той също ми каза че според него просто е била назряла „крещящата нужда“ от специализирани медии за игри през 1998. Но ако правилно съм проследил събитията, след рубриката “Top Games” в списание „Компютър“, от където всъщност тръгва PC Mania, следващото по хронология е именно предаването на Роро. В последствие имах възможността да работя доста пряко с него и макар да е имало криви моменти, в края на краищата човек трябва да помни хубавото. А дали ме е изградило – да, бих казал, че научих много уроци – житейски и професионални от времето прекарано с него.
PC Mania: Ти всъщност си първият автор в PC Mania, правил видео ревюта и фийчъри. Кога и как всъщност започна да се занимаваш и с това?
Това, виж, стана доста естествено като следствие от основната ми работа и интересите ми по онова време. Още през лятото на 2011 правех някакви опити да записвам и монтирам видео, като най-най-първите ми експерименти бяха компилации с Fatality-тата от различни Mortal Kombat игри, а в последствие т.нар. „еволюции“, сиреч клипове, в които показвам всички основни части на дадена поредица игри в няколко минути и така може да се проследи как се е развила през годините – и като геймплей и като графика. Тогава изкарвах много време да гледам шоутата и рубриките на GameTrailers, от които научих страшно много за игрите, индустрията и културата. И търсех такова съдържание на български. Това, което намирах, не ми харесваше, но когато аз самия се опитах да направя видео материал със записан дикторски глас, също не ми хареса как звучеше и се отказах. В телевизията, по неволя, се научих да чета на микрофон и когато попаднах в „Под моста“, реших да пробвам отново. Първото ми експериментално видео ревю беше на римейка на Rise of the Triad, който тъкмо беше излязъл и за моя изненада, всъщност се хареса доста. Направих няколко – може би четири-пет такива ревюта за сайта, като едно от тях (това на Assassin’s Creed: Liberation HD) YouTube го свалиха поради някаква причина. Последното – на Diablo III: Reaper of Souls, излезе точно ден след премиерата на играта и успях да изпреваря дори IGN и GameSpot. Бях много горд, въпреки че за да се случи този подвиг, двама души се редувахме да циклим и записвахме кадри с новия клас (Crusader) в продължение на 16 часа. Ден-два след това видео обаче, ми писа Георги Панайотов и ми предложи да ме свърже с Пламен Димитров, който тогава тъкмо беше поел длъжността „главен редактор“ на PC Mania и се занимаваше с това да развива присъствието на медията в социалките. Даже тъкмо беше създал YouTube канала. След кратък разговор, ми беше представена идеята за това да се обнови и модернизира малко сайта – проектът носеше кодовото име “PC Mania 2.0” и видео съдържанието всъщност беше една от ключовите точки в плана ни…
PC Mania: Може ли да разкажеш малко повече на нашите читатели за PC Mania 2.0? В какво се изразяваше тази „втора“ версия всъщност? Въпросът тук е интересен, тъй като, малко или много, нашите читатели вече са нови…
Хехе, това май прави новия сайт версия 3.0? Шегувам се, разбира се, но лично аз много се радвам на префасонирането на pcmania.bg в по-модерен сайт, тъй като това е сред малкото неща които исках, но не успях да направя докато официално се числях към авторския колектив. Проектът “2.0” имаше една цел – да модернизира и съживи една от първите и най-дълго просъществували гейм медии в България. Една част от това беше присъствието в социалките, за което се грижеше Пламен. Другите две точки бяха видео съдържанието, заради което се озовах там всъщност и участието на читателите – помня, че години наред се питаше именно за тези неща и в коментарите под статиите и във форума. Започнахме с видеата – правех колкото мога, когато мога и както мога. Първото ревю беше на The Elder Scrolls: Online. Още помня колко възторжено ме посрещнаха в коментарите, когато ембеднахме видеото в статията. В последствие се родиха две идеи – едната в моята глава, другата – в тази на Велчо Стефанов и преминахме към изпълнение почти едновременно. Аз започнах да правя електронно списание, чиято идея беше да е PDF с всички статии, които сме писали през месеца в сайта, плюс няколко бонус материали ексклузивни за него. Исках да се тегли безплатно, но тогавашните собственици настояха да се монетизира и си стиснахме ръцете на символичната цена от 2 лева. Велчо пък ангажира професионално звукозаписно студио и започнахме да записваме подкаст на име PC Mania GameCast веднъж месечно – обсъждахме новини, споделяхме си мненията за игрите които сме играли, имахме гости отвреме-навреме, пускахме музика. Беше готино. С третия брой на е-списанието всъщност се осъществи и третата точка в плана на Пламен – започнахме да публикуваме статии от читателите. Спомням си, че когато ги помолихме да ни пратят техни ревюта и материали, получихме нещо от сорта на 50 читателски статии за първата седмица. Разделихме си ги и подбирахме само най-добрите…
ИНТЕРВЮТО С ДИДО ПРОДЪЛЖАВА СЛЕД СЕДМИЦА, А СЕГА СЕ НАСЛАДЕТЕ НА ВСИЧКИ ЛИНКОВЕ С ВИДЕА!
