by PC Mania
Кефя се на биткаджийските игри. Винаги е било така. Може би, защото от малък имам дарбата да заучавам бързо механиката им и да правя ефектни спешъли, навързани в серии за ужас на опонентите си. И който каквото ще да казва – от Street Fighter Alpha 3 до Street Fighter 4 не е излизала добра биткаджийска игра. Още по-малко за любимата на повечето от нас РС платформа. Хендхелд устройствата също бяха пренебрегвани, до момента.
Arena Of Doom е типичен fight симулатор в каноните на жанра. Арената е двуизмерна, човечетата започват във всеки един от ъглите. Над всяко от тях е “бар”-чето с издръжливостта им, а по средата – времето до края на рунда. Така че, ако си играл поне една игра от жанра, ще се почувстваш напълно в свои води.
Управлението е най-важното нещо в този жанр (след оптимизацията на енджина всъщност и липсата на изнервящ лаг). В случая то е реализирано на границата между перфектността и поносимостта. Имате един бутон за удар, един за блок и един за специална атака. Ако се опитате да използвате останалите бутони от клавиатурата за придвижване обаче, става сложно. За това най-добре свикнете с дясната ръка да удряте, а с лявата да движите героя си с D-pad-a. Веднъж след като свикнете обаче, ще видите как на пръв поглед опростената механика на Arena Of Doom е адски интуитивна и забавляваща.
Arena Of Doom предлага достатъчно различни персонажи, за да ви е забавно и да си намерите този, който най-силно пасва на стила ви на игра. Темата колко от тях са копирани от Street Fighter-a я зануляваме с факта, че почти всички игри в жанра са копирани от там. Важното е, че има баланс и няма един IMBA персонаж – всеки има шанс срещу всеки. На мен любимец ми стана червеният нинджа… може би защото ми напомня на Кени от един от култовите епизоди на South Park.
Графиката е безпощадно добра, пък била и двуизмерна. Персонажите са нарисувани много детайлно за предлаганата резолюция, а специалните ефекти от ударите превръщат екранчето на мобилния ти в цветна феерия. Единственият проблем покрай Arena Of Doom е, че в първите дни, в които ми беше на телефона, се залепях толкова страстно за нея, та се наложи винаги да си мъкна зарядното с мен.
Автор: Георги Панайотов