Най-тъпите игри, правени някога – ІI

Оказа се, че е в пъти по-лесно да избереш най-любимите си игри за всички времена. Когато става дума за най-тъпите обаче, нещата изглеждат по коренно различен начин. И нормално – инсталираш, стартираш, потрисаш се и триеш. Нещата обаче се усложняват, когато трябва да я рецензираш. Човек се гърчи с часове пред монитора и клавиатурата, изложен на недодяланите решения на група разработчици, готови на всичко, за да припечелят по някой долар.

След кратка справка с моето подсъзнание, ето какво успя да изскочи от него, заровено дълбоко под десетките шедьоври на развлекателната индустрия.

Daikatana (Eidos Interactive, PC)

„Джон Ромеро ще те превърне в неговата кучка”, цветни думички, последвани от не по-малко пъстрите “Suck it Down” (тук преводът може да варира в зависимост от конкретния речник на човека, но в най-общи линии това е реплика, която казваш, преди да вкараш куршум в главата или ракета в гъза на нечий играч във FPS).

Ако случайно не знаете, това бе агресивната реклама на една от най-очакваните игри за всички времена. Думи, изписани на ярък червен фон. Създателите на Daikatana обаче, отговорни за появата на DooM, успяха тотално да се… „посерат” (ще ме извинявате за думичката). Това може и да не е най-лошата игра на всички времена, но със сигурност е кошмарна. Слаб дизайн, дупки в историята, скучен геймплей… И всичко това – удвоено, дори утроено благодарение на егото и мачовското отношение на г-н Ромеро, гордият собственик на червено Ferrari.

E.T. (Atari, Atari 2600)

Като се замисля, май Atari 2600 бе първата конзола, която с гордост включих към руския телевизор в хола на баба ми. Докато играех на игри, изпълнени с чертички, точки и квадратчета, въображението ми се развихряше и си представях, че това всъщност не е кибритена клечка, а рицар с лъскави брони и остър меч. И че той всъщност не се сражава с гигантски триъгълник, а това е по-скоро крилат огнедишащ дракон…

При E.T. обаче подобни асоциации бяха просто невъзможни. Това заглавие вече спокойно може да се бори за „престижната” титла „Най-смотана игра на всички времена”. Нейните автори разполагат с едва шест седмици, за да я създадат и да я пуснат на пазара по Коледа (през 1982 г.). Скот Варшоу  – дизайнерът на E.T. – обаче очевидно обаче си е бъркал в носа през поне пет седмици и половина от тях. Резултатът – една кошмарна игра, за чието създаване Atari заплаща между 20 и 25 млн. долара (за правата).

Нещо повече – E.T. често се споменава и като основния виновник за финансовите загуби на компанията през следващите две години. Според в. „Аламогордо Дейли Нюз” през септември 1982 г. 10-20 камиона, натоварени с кашони на Atari, пълни гейм-системи и касетки, са били забелязани да разтоварват стоката и да я смачкват и заравят в покрайнините на край Ел Пасо, Тексас. Според градските легенди, това били огромна част от милионите, непродадени бройки на E.T. Дали това е така, едва ли някога ще да разберем.

Stalin vs. Martians (Mezmer Games, PC)

Мисля, че в този случай всякакъв коментар, извън ревюто на нашия колега Георги Панайотов, би бил излишен:

„Идеята, залегнала в напушените мозъчета на момчетата от Black Wing, е да създадат игра, гъбаркаща се с всички стратегии на тема Втората световна война. Убаво… арно дето се вика, но Stalin vs. Martians е всичко друго, но не и иронично забавния продукт, който би трябвало да бъде. Когато клоунът изсипе на главата си кофа с пъстърва, той е смешен, не просто защото се прави на идиот, а защото поне десетина пъти е тренирал това действие. С други думи – и зад най-голямата идиотщина е хубаво да има поне зрънце здрав разум, а такова просто няма.

Дори да приемем, че идеята на играта е да бъде майтап с всички WW2 стратегии и да игнорираме жалките напъни на екипа да е забавен, то Stalin vs. Martians е плачевна. Семпло копийце на Blitzkrieg серията (тоест – тактическа стратегия без събиране на ресурси и със сравнително лимитиран взвод единици), но без гейммеханиките й, правещи я брутално добра игра. Просто група танкове срещу марсианците с дълбочина на геймплея, колкото езерце от сълзите на програмистите, докато са го уволнявали. Когато гръмнеш някоя от многоцветните напасти, пада монетка я с бонусче, я с паричка. Паричките пък са за призоваване на подкрепления.”

Пълният текст може да видите тук.

Catfight (Atlantean Interactive Games, PC)

Бой между кучки. Звучи добре, нали? Е, не е!

Не е тайна, че жените се контролират изключително трудно. Абсолютно същото важи и за управлението в този женски файтър. Героите в него, които сякаш са извадени от извратен порно филм, нямат абсолютно никакво желание да се подчинява на командите на мишката и клавиатурата.

В Catfight можем да поемем управлението на десет гротесктно изглеждащи жени, всяка от които малко или много напомня на котка (puke). Въпросните дами си раздават пикселизирани шамари, които биха се понравили единствено на онези, които никога не са виждали човешко същество на живо.

Ако не ми вярвате, вижте това геймплей клипче.

Не е лесно да омажеш велика поредица като Leisure Suit Larry. И въпреки това Team 17 (авторите на Worms) го направи със замах.За това гейм-недоразумение дори бях принуден да пиша ревю. Но после никой не ми покри разходите за психотерапевт. А и почти съм сигурен, че повече от половината ми мозъчни клетки измряха в нечовешка агония, докато триех графити с мъжки полови органи в първата мисия на този «продукт».

С риск да се повторя, Leisure Suit Larry: Box Office Bust е плоска, отвратителна, тъпа, еднообразна игра, която ни поверява управлението на загорелия тийн Лари Лъвейдж – племенника на Лари Лафър. Езикът в нея е толкова долен, грубоват и пълен с нелепи псувни, че често ще ви иде да се гръмнете, само и само за да се отървете от мъките, на които сте подложени. И все пак Leisure Suit Larry: Box Office Bust има един плюс. Позволете ми да се цитирам – „Може би най-хубавото нещо в нея е, че може да убиете пубертетчето, като например го замерите от някоя висока сграда. Когато пада обаче, дори Хълк може да му завиди за шума, който издават краката му при допира със земята.”

Автор: Владимир Тодоров