Yakuza

Ако предварителният преглед на играта в предишния брой ви е оставил с погрешното впечатление, че става въпрос за GTA или дори Shenmue клонинг, то тогава моите извинения. Аз самия имах известни колебания по въпроса при първия си досег с Yakuza. След по-малко от час игра обаче ми стана пределно ясно, че Yakuza e просто… Yakuza. Вярно, че между две точки в развитието на сюжета вие можете да се разходите свободно из невероятно реалистичните улици на Токио като избирате измежду куп различни занимания. Но Yakuza въпреки това си остава една доста линейна игра, в която всичко се върти около централната история.
Добрата новина е, че в случая не става въпрос за недостатък. Наистина малко игри могат да се похвалят със завладяващо „стори” от калибъра на това на Yakuza. Автор на сценария е супер популярният в Япония автор на „кримки” Сейшу Хасе и това определено си личи. В хода на играта сюжетът неминуемо ще ви грабне, стига, разбира се, да си направите труда да изслушате диалозите и да следите внимателно развитието му.
И за да отворя една забавна скоба на тема известни имена в проекта, освен добре познатия ви (включително от различни игрални заглавия) Майкъл Мадсен, в озвучаването на английската версия се е включил Марк Хамил. На героичния млад джедай от класическата трилогия „Звездни войни” е поверена ролята на якудза боса Горо Маджима. Забавно наистина.

Другият сериозен коз в арсенала на Yakuza безспорно са ръкопашните битки. Системата им за управление е сравнително проста, но позволява сериозно разнообразие, не на последно място заради факта, че главният герой непрекъснато добавя нови техники и удари към бойната си колекция. Някои от най-забавните изпълнения в играта са свързани с използването на предмети от декора като оръжия в битките. Казума (нашият главен герой) може да грабне близкостоящ стол или дори каса с алкохол и да ги разбие в главата на противника си. Нищо ново под слънцето, разбира се, но в Yakuza изборът на атака, „оръжие” и правилния момент да я изпълниш добавя сериозна доза тактическо предизвикателство, а то винаги е добре дошло.

Наборът от удари и техники, които ползва Казума е повече от приличен, като освен задължителните удари и ритници в него влизат и някои особено ефектни захвати и хвърляния. Трябва да се спомене и възможността да подобрите някои от ключовите показатели (като например поносимостта на удари) на своя герой. Разликата „преди и след” е повече от осезаема, макар че още от самото начало Казума няма кой знае какви проблеми с наритването на чий да е задник.

За съжаление „комбат” системата страда от често срещания проблем със системата за прихващане на противниците. Понякога (уви, далеч не толкова рядко) играта решава да избере такава безумна „цел”, че целият ти гръб остава оголен за тоновете шамари, с които вашите врагове са готови да ви засипят във всеки миг. Нищо чак толкова драматично все пак – всичко това определено не прави Yakuza неиграема. Просто когато всичко останало е така добре пипнато, дори сравнително малките „пукнатини по корпуса” оставят доста неприятно усещане.

Още в предварителния преглед споменах, че Yakuza e една от най-добре изглеждащите PS2 игри, излизали напоследък. Не се подвеждайте по скрийншотовете – на „живо” всичко е далеч по-ефектно. Да не говорим за педантичната точност, с която авторите на играта са възпроизвели реални токийски квартали. Не е нужно, човек непременно да е ходил там, за да усети това. Аз дори леко съжалих, че Yakuza не предлага свобода от порядъка на GTA. Е, може би следващия път…

Автор: Ивелин Иванов