The Golden Compass

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!

“Златният компас” е поредната игра за конзоли, портната за компютър, която е направена по филм, който преди това е бил книга. Още с въвеждащото изречение на всички ни става ясно, за какъв тип джитка си говорим. Но почакайте, не бързайте да обръщате страницата – може пък да не останете разочаровани накрая.

Понеже се чудя как да започна, ще прибягна до най-стария заучен трик на геймжурналистиката – енциклопедичната фактология. Та книгата “Северно сияние”, позната също и като “Златния компас”, излиза през 1995 г. и е първата част от трилогията “Тъмните му материи” (His Dark Materials) на английския писател Филип Пулман. В нея се разказва за паралелна вселена, която е почти огледална на нашата. Почти. Една от основните разлики е, че там душата на човек не е в тялото му, а е материализирана до него във вид на някакво животно, наричано dаеmon. Това не е домашен любимец – това е част от човека, и може да спори с него, да му дава съвети и да му помага в разни задачи. Общо взето добрите герои получават симпатични животни – котки, птички, мишки, а (опростено казано) лошите – по-недружелюбни като змии, гущери и т.н. Това дава доста елегантно извинение на всички в тази вселена да си говорят сами, без да изглеждат като побъркани. А героите на нашата история са бая побъркани. Светът, или поне тази му част, за която става – паралелната вселена на викторианска Англия, се намира под надзора на Магистериума. Това е псевдорелигиозна структура, която казва на хората какво е хубаво да вършат и какво не е (явно забравяйки, че съвестта на човек се разхожда до краката му).

“Да, не сочи север. Но пък и ние не се опитваме да намерим север, нали?”

Основна част от сюжета се пада на самия Златен компас, или по научному Алитиометър – измерител на истината (от гръцката дума за истина alеtheia). С негова помощ добре трениран в ползването му човек може да зададе произволен въпрос и да получи истината: нещо, което не се харесва много на Магистериума, който настоява да държи лиценза за разпространение на Истината™. И водени от желанието си да се преборят със софтуерното пиратство, така де, разпространението на нелицензирана истина, момчетата в черно издирват и конфискуват почти всички Компаси на планетата. На практика всички, освен един.

Книгата е бясно критикувана от всевъзможни религиозни организации с обвинението, че е критика на християнството, а Магистериума е тънка сатира по адрес на Католическата църква. Те твърдят, че книгата е атеистична ерес, други пък смятат, че е една от най-духовните творби в последно време. Лично аз, като индивид, занимаващ се с ревюиране на игри с насилие, съм свикнал да игнорирам подобни обвинения, но знае ли човек. Във филмовата адаптация религиозният тон силно е смекчен, за да бъде лентата гледаема в САЩ, така че ако искате да научите историята, прочетете книгата – от филма няма да вникнете много надълбоко. За играта пък да не говорим.

Октопод в компот

Та да преминем на самата игра. Ако не сте гледали поне лентата, то не се надявайте да разберете какво става и за какво се борите. Поемате ролята на главната героиня от романа – малката Лайра Белакуа, която се сдобива с последния оцелял Компас и тръгва на север, за да провали тайна операция на Магистериума, да научи повече за мистериозния Прах, както и да помогне на чичо си, който всъщност май й е баща, а по пътя да избяга от една леля (изпълнявана във филма от Никол Кидман), която се оказва нейна майка, и всичко това посредством номадски кораб пътуващ към земята на мечките-броненосци… Ох, останах без дъх! Историята не може да се сбие в два параграфа, но точно това са се опитали да направят авторите на тази адаптация.

Общо взето геймплеят ви ще е разделен на две части – в едната управлявате Лайра и нейния демон Пан, а в другата нейният приятел мечката-броненосец Йорек. Играта с момичето е jump & run, където ще скачате от платформа на платформа като планинска коза, а ако срещнете някой враг, ще трябва да се опитате да го надприказвате. Тази част от джитката е изпълнена с толкова много мини игри, че още малко и ще задмине Rayman Raving Rabbids.

Важно е да се спомене, че демоните на децата нямат постоянна форма, а се менят непрекъснато, затова нашата героиня има на разположение четири форми на своя Пан, с които да минава различните препятствия. Неприятното е, че накрая авторите доста са прекалили със “скачай-и-бягай” частта от играта – въпреки че тя очевидно е предназначена за деца, някои от местата са си оправдание да си купиш нова клавиатура (защото си строшил старата). Бас ловя, че се сещате на какво се дължи това – на адски неудобната камера. Тя сама си избира ъгъла, от който ще гледате ситуацията, а най-лошото е, че контролите ви са относителни спрямо гледната точка. С други думи, ако натиснете W, ще се движите напред само в един от четири случая.

Втората част с Йорек е доста по-разпускаща. Все пак там управлявате бронирана полярна мечка, какво толкова има да му мислите. Тези мечки, или Panserbjorne, са едни от най-кефещите фентъзи създания, на които съм попадал – сами се досещате, че нямат много общо с мечките, участващи в рекламите на Coca-Cola. Тук само ще раздавате юмруци, пардон – лапи. Йорек действително има прилика с Панцер – той не се надлъгва с враговете си, той ги гази. Адски забавно е да го гледаш как се бие: досущ като кечист, а блокира удари като майстор на каратето. Играта с него е далеч по-лесна и в известен смисъл по-забавна от събирането на топчета и картички, което имаме при Лайра.

Осем букви, водоравно: пастичка от маслено тесто със стафиди

Както вече споменах, в The Golden Compass има десетки мини игри, но най-основната е боравенето с Компаса. Той не сочи север, и за съжаление на желаещите да посетят Isla de Muerta. Не сочи и към това, което сърцето ти желае най-много. Той отговаря на въпроси с помощта на четири стрелки и 36 символа, всеки от които има по три значения. Работата е там, че отначало вие не знаете значенията на повечето знаци. За да получите някакъв отговор, трябва да насочите три от стрелките към три различни символа, и четвъртата ще ви покаже онова, което искате да научите. Това означава, че работата с Алитиометъра е едно огромно налучкване на думи (“Хмм, “злоупотреба”. Дали е свещта, или може би конят?”). Впоследствие се оказва, че и да не можете да уцелите думите, няма да имате проблеми, ако сте достатъчно сръчен в пръстите.

Звукът на играта не е лош, като изключим една малка подробност – гласовете на Лайра и Пан си приличат адски много и често е трудно да разбереш кой говори – дали демонът или малката най-накрая е паднала в лапите на шизофренията. Графиката е прилична за игра от този тип. Основното тук е “от този тип” – адаптации на филми. Нали не сте очаквали играта да е по-различна от тези по Pirates of the Caribbean или Shrek? И въпреки че едва ли може да се нарече шедьовър на виртуалното изкуство, лично аз се забавлявах, докато я разцъквах (умерено и то в моментите, когато не падах от двайсет метра заради некадърната камера). Какво пък толкова, ако току-що сте гледали филма и ви се играе нещо такова – давайте смело. Ако не – спокойно, филмът е част от трилогия, така че със сигурност ще имате и други възможности.

Автор: Пламен Димитров