Space Rangers 2: Reboot

Винаги съм се питал. Защо съдбата на повечето руски разработчици е да създават игри с наистина иновативни и готини концепции, но никога не успяват да направят нещо запомнящо се? Винаги продуктите им страдат от калпаво техническо изпълнение… всъщност не точно калпаво, а евтино. Руските игри са като Калашниците. Издръжливи са, тръгват на всякакви машини и са гениално простовати. След това се усетих, че отговорът се крие във факта, че над тях няма финансово напрежение… освен дилемата дали бюджетът за месеца да бъде изхарчен за наема на офиса или за водка (стереотипче, хи-хи). Така си позволяват да експериментират с концепции, надявайки се някоя от тях да пробие. А лошото финансиране обяснява преексплоатацята на едни и същи графични платформи или скалъпването на собствени, но недохранени такива. Space Rangers 2: Reboot е разширение за оригиналния Space Rangers 2, който страда от точно тези проблеми. Играта е самостоятелна и всъщност представлява добрата стара втора част от поредицата с доста добавено съдържание.

Вселената, звездите и всичко останало

Годината е три иляди и нещо си, лошите извънземни идват, добрите пет съюзнически раси се борят срещу тях. Ти си по средата и ако искаш, спасяваш галактиката и следваш основния куест, ако пък честта и славата не те влекат, си цъкаш из космоса за кеф и пиратстваш. Толкова за историята. Да погледнем играта и защо е толкова страхотна, пък било и тотално омазана технично.

Действието се развива на две нива. Първото е галактическата карта. Заедно с космическия си кораб ще можеш да обикаляш, където ти душа иска – планети и съзвездия бол. Стига да имаш достатъчно добра броня да оцелееш в астероидните полета и достатъчно гориво. На повечето планети има градове, с които, ако си в добри или неутрални отношения, можеш да търгуваш, можеш да приемаш мисии или пък да поправиш или подобриш коритото си. Което, след като понатрупаш капитал, можеш да замениш с доста по-добро. По всяко време можеш да спреш до някой космически кораб, да говориш и търгуваш с него или просто да го нападнеш. Ако искаш, можеш да се вживееш в ролята на дърт евреин, да купиш най-масивния, но слабо въоръжен кораб, да напълниш търбуха му с различни стоки и да обикаляш от планета на планета, правейки дъмпинг. Всичко се случва на ходове, като за всяко едно действие има шорткъти на клавиатурата, което премахва нуждата от безумно цъкане по интерфейса, който е доста богат и удобен, въпреки че на пръв поглед ще те обърка.

В началото на играта можеш да определиш расата и професията на персонажа си. Изборът всъщност дава дребни бонуси на някои от уменията му или взаимоотношенията му с другите извънземни, но реално не влияе прекалено силно на геймплея. Втората част от играта са планетарните битки. Действието се прехвърля от ходове в реално време. Геймплеят е простичък – Capture The Point скирмиши, в които започваш с една база и трябва да унищожиш тези на противника. Из картата са разпръснати няколко укрепени точки, даващи ти повече ресурси и увеличаващи лимита на произвежданите войски. А самите войски си ги сглобяваш съвсем сам. В доста лесно за опериране меню избираш торса, шасито, главата и оръжията на всяка своя единица, като всеки един от елементите има около пет разновидности, всяка със своите плюсове и минуси. След това добавяш оръжията, всяко от които също си има своите силни и слаби страни. Крайният резултат е една адски добре балансирана и в същото време гениално разнообразна армия, която се пата-кюта за твоя кеф. Черешката на тортата е, че по всяко време можеш да влезеш в кожата на някой от роботите си и собственоръчно да се разправиш с лошите. Все едно да влезеш в кокпита на Mammoth MK2 танк в C&C. Не мога да си спомня вече от кога ми се е искало да видя подобна опция в стратегия.

А сега… драмата

До тук сигурно се питате защо са толкова ниски оценките на играта, след като звучи толкова добре? Не знам от къде да започна. Играта изглежда допотопно. Ако на космическата карта това не е болка за умиране, то на бойното поле се набиват текстури с формата и размера на тухла четворка. Никога не съм съдил за книгата по корицата й, но играта щеше да изглежда актуално в зората на DX7 и Voodoo 2.

Управлението на единиците с камерата от първо или трето лице е тромаво и неефективно. В стратегически режим също, защото ИИ-то им просто никакво го няма и вместо да застанат на максималния обхват на оръжията си, те се залепят за противника и го следват. Pathfinding пък е доста непознат за братушките термин. Често заради недоклатеното ИИ стратегическите битки се превръщат в досадни и монотонни сблъсъци, в които просто помпате една и съща единица, защото тотално сте се отказали от каквито и да е било опити за микро контрол. Битките в спейс режим пък са без каквато и да е интеракция – цъквате с всички оръжия по някой и се надявате неговите да са по-малко.
Новото съдържание в играта също не е чак толкова много. Вместо синнематици има тонове текст, а няколкото нови неща можеха да бъдат добавени с мод или пач. Пакетът просто изстисква парите на хората, които са пропуснали играта, и един графичен boost щеше да оправдае разхода. Но така, както изглежда и се играе в момента, това е просто заглавие за хардкор маниаци, на които няма да им пука от допотопната визия.

Тъжно наистина

защото зад Space Rangers стои един адски добър замисъл, и ако в играта се бяха влели малко повече пари, можеше да се превърне в нещо като космически Total War. Но сега за пореден път казваме – “Хубава работа, ама руска.” В същото време, братушките могат да правят добри игри, a Heroes 5 и Blitzkrieg са повече от добри примери. Най-странното е, че в Русия има толкова много милионери, а никой не се е сетил да вземе под крилото си някое и друго гейм студио. Проклятие, тегнещо над целия регион. Може би най-пресният пример за гениална игра, съсипана от разработчиците си и буквално unplayable до излизането на четвъртия си пач е украинския S.T.A.L.K.E.R.

Автор: Георги Панайотов