Secret Service: Ultimate Sacrifice

Еха, винаги съм си мечтал да стана агент на тайните служби, охраняващи президента на САЩ. Мисълта да ходя с бяла ризка, черно костюмче и тапа в ухото, докато покрай мен се шматкат шефа на всички янки и първата му дама е то-о-олкова вълнуваща! Всъщност съм силно шокиран от факта, че Activision доброволно са добавили игра като Secret Service в портфолиото си.

Мотивационна дилема

Secret Service: Ultimate Sacrifice дава уникалния шанс да се вселиш в тялото на агент (не си направих труда да му запомня името), част от личната охрана на американския президент – последният е измислен, което ограбва играта от чувството за автентичност и съвсем реалната възможност ККК да поиска главата на Обама в скоро време. В серия от десетина мисии ще трябва да опазиш драгоценния му (или на някоя друга VIP персона) задник, поемайки куршумите вместо тях… Ок, игра, в която основната ти цел е да плонжираш пред някого, за да бъдеш застрелян… абе само аз ли съм, или това не звучи като кой знае какъв фън?

Едно добро начало

Всъщност играта започва доста добре. Няма интро, но готина поредица от сателитни анимации успява да те втръби. Краткият туториъл е безумно смешен, поставяйки те на поредната визита на президента до Линкълн мемориала във Вашингтон. В слушалката на ухото си чуваш заповеди от началника си – “Присъедини се към охрана”, “Прескочи оградата”, “Клекни под платформата”. В същото време около теб е фраш с Агентсмитовци, които бързо те вкарват в матрицата. Опитвайки се да се вживея в ролята, побутнах един от тях във вял опит да си изкрънкам фасче – никаква реакция. Докато президентът си чоплеше носа и чакаше най-накрая да се присъединя към компанията му, подскачах малко пред една от журналистическите камери, след това около един от агентите, а накрая се опитах да се изплезя на тълпата, предизвиквайки дебат на тема “За какво отиват парите на данъкоплатците”. Поради липсата на каквато и да е реакция от страна на медиите и агентите по повод привидно изключилия се от системата техен колега, реших да си следвам мирно и кротко обжективите и да оставя фъна за друго заглавие.

Тоталното омазване

Няколко крачки след президента и БАМ! – криза. Вълна от терористи го атакуват. Странно, при положение че, докато се шматках, огледах добре тълпата и не забелязах никакви хора с маски и типични Counter-Strike боди скинове. Изведнъж играта ми връчи MP5-ка и ми каза – брани задника на VIP-a с цената на собствения си. Ок, 4-5 цели, ниско ниво на поражения от стрелбата им, висока точност на личното оръжие при стрелба в движение, елате за pwnage. Разчиствам лошковците в движение, раздавайки състрадателни headshot-и, когато играта щастливо ми съобщава, че съм се отдалечил на повече от 20 метра от президента и въпреки, че съм спрял връхлитащите към единствения вход терористи, губя играта. Хъх, кво?! Абе я Alt+F4, да му се не види. Ако за янките е фън да си стоят до президента, чакайки да поемат куршума вместо него вместо да изнесат лошите с парцалките, то това си е изцяло техен проблем!

Финално

Единствената причина да си взема тази игра е, ако се предлага безплатно към детското меню в щатските Макдоналдси, но пък нивото й на насилие не го позволява. Друга евентуална причина би било зa трейнинг на спешъл силите в САЩ, но пък тогава нямаше да можеш да си я купиш във всеки магазин за развлекателен софтуер. Не, наистина – нямам никаква идея, защо тази игра съществува и защо хората, работили по нея, са го направили, поне по средата на проекта е трябвало да видят на къде отиват и да си спестят резила!

Комбинирайте куция геймплей със зверски неоптимизираната графика, връщаща те меланхолично в 2006-та, но със системни изисквания, които карат и по-силни машини не просто да се задъхат, а съвсем да увиснат.

Автор: Георги Панайотов