Power of Destruction

Хитлер + Волтрон = съкс

По принцип съм доста подозрителен към неизвестните игри с ръководство, по-дълго от пет страници. Но Power of Destruction е първата джитка, на която попадам, за която мога да напиша статия само с помощта на manual-а 🙂 Което вероятно трябва да ви подскаже нещо за количеството, но най-вече за качеството на предлаганото съдържание. Очевидно е, че проектът, макар и комерсиален, не е вземан много на сериозно дори от създателите си, така че няма да потопя PoD в море от отровна жлъч, просто защото всеки, който види играта, се убеждава, че тя е само един тест на нов енджин и нищо повече.

В едно по-тъмно настояще

Нека ви разкажа историята на играта възможно най-подробно: 1948 г. – германците печелят Втората световна война. 1980 г. – един войник от Вермахта (играчът) се разбунтува срещу Партията…

Ами да, това е. Не си спестявам никакви неочаквани обрати или засукани предистории и биографии на героите. Сюжетната линия е скъсена до абсолютния минимум и е оставена на въображението на играча. Разбира се, аз не стигнах много напред в развръзката – вярно, че това ми е работата, но едва ли много хора ще достатъчно отегчени и без всякаква друга работа, че да се дотътрят до края. Това не е проблем – всяко ниво е подробно описано в ръководството 🙂
Геймплеят на PoD е опит да се пресъздаде “атмосферата” на “старите” игри, но не се уточнява за коя атмосфера и кои игри точно става въпрос. Ако лично аз се изправях срещу цялата немска армия, бих се постарал да си седя в шубрака а ла Сам Фишър, но нашето момче решава, че пряката конфронтация е най-правилният път. В повечето нива стоите неподвижно на едно място и пуцате с картечница/автомат налитащите талази от врагове, сред които модерни изтребители, хеликоптери, катери и други такива. В други нива платформата, на която сте закотвени, се мести. В трети можете да се движите свободно по нивото, но само в ограниченията на няколко квадратни метра (да не си помислите, че нивата са кой-знае колко – само 11). Условието за пуцане остава същото.

Целта е да издържите без да умрете, докато изтече времето, като след всяко ниво можете да си купувате още живот или ракети. И така до самия край, където… (съспенс) ще се изправите срещу самия фюрер на Третия Райх – Адолф Хитлер, облякъл mech-броня и обстрелващ ви с ракети! Не се бъзикам, ще се стреляте с 91-годишен фюрер, навлякъл модифицирано шаси на фолксваген… Тази идея е толкова абсурдна, че сърце не ми дава да обиждам интелектуалния капацитет на авторите – явно дори те самите не се вземат на сериозно, което, разбира се, е хубаво.

Капризен гризач

Едно от най-неприятните неща в играта е нивото на трудност – джитката е направо убиец на мозъчни клетки. Човек би помислил, че една подобна игра напротив би трябвало да е мизерно лесна – че кой иначе ще се занимава с нея изобщо? Но не, ще се пазите от изтребители, които изстрелват ракетите си около 1 секунда преди те да ви улучат, моторни лодки, които издържат на стотици куршуми и т.н. Не стига че картечницата често е единственото ви оръжие, ами и ПРЕГРЯВА! Това е хубав детайл в Battlefield, но в такава аркада е просто тъпотия.

Основен виновник за трудността е управлението – невъзможно е да промените чувствителността на мишката, което означава, че често ще стреляте в неправилни окръжности навсякъде около враговете си, само не и в тях. Графиката е прилична, но в никакъв, никакъв случай достатъчна, за да изкара тази “игра” от кофата за боклук.
Така че не теглете PoD (не мога дори да си представя, че ще помислите да си я купите), освен ако не сте безкрайно отегчени и умиращи от скука. Това е, нямам какво да добавя.

Автор: Пламен Димитров