Inquisition

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!

Има едно златно правило в гейминдустрията – ако не разполагаш с капитал на голяма фирма (ЕА например), то не следвай пазарната политика на тази фирма. И наистина – когато има по-агресивно предоставяне на нови продукти и по-масово производство, контролът върху тяхното качество рязко спада. Като се замисля, това правило важи не само при игрите, но и при отглеждането на домати. Ако се върнем на темата – последните няколко месеца Wanadoo хвърли на пазара няколко геймки, една от които – Iron Storm – се оказа много готина и като че ли малко й липсваше, за да стане хит. Но явно на някой от мениджърския отдел го е треснала меланхолична вълна и си е преровил колекцията с дискове. След няколко часа разцъкване на една от игрите си е казал: “Бах’ ма’а му и Thief – още ме кефи, пък ми се е преиграло нещо ново по темата. Сто процента ще стане хит”, След това човекът е отпрашил към офиса, сгащил е съгрешилите пред някого или нещо нещастници и им трупнал на главите нелеката задача да направят игра по негово желание. Ама те, хората, нали са си в предпразнично настроение, споделили, че нова игра би отделила бая време. Но ако пък портнат нещо от конзола, човечецът ще може да го разцъка до месец. Та така явно се родила Inquisition.

Всъщност играта мина доста незабелязано пред PS публиката и затова не е виновен пренаселеният с third person-и пазар. Просто се оказа, че малкото хора, заинтригувани от инквизицията, така и не са намерили време да се откъснат от последния епизод на Metal Gear Solid. Но не сме тук, за да разглеждаме конзолната версия.

Когато катедралите се строяха

Действието на играта ще ви заведе в средновековна Франция или по-точно през 1348-а година. Време на чума и плъхове с ей-такива опашки. Време на глупави градски стражи, носещи 15 кила желязо по себе си. Време на фанатизирани монаси, кръстоносни походи, кофти лична хигиена, развалени зъби, сифилис и разбира се – на Инквизицията… А да не забравяме и студените каменни стени и мадамите с пристегнати корсети, правещи гърдите им приятно заоблени и изпъкнали.

Поемате ролята на младо момче с небрежно провиснали перчем над физиономията (а стига бе – съдейки по имиджа му, косата трябва да не е къпана от поне половин година, а не да изглежда така). Героят ви (Матю се казва наш’то момче) започва подвизите си по време на весело и информационно научнопопулярно събитие с дълбок морален характер. По-точно става дума за тумба жадни за зрелище граждани и селяни, който са се струпали на главния площад и чакат пичът в центъра му да се превърне от главна атракция и настоящ магьосник в бивша атракция и настояща купчинка пепел. Следва бързо движение на ръката, при което една невинно поклащаща се от вятъра кесия сменя собственика си и преминава във ваше владение. Секунда по-късно се чуват крясъци “Alarm, Alarm!” и глутница стражници се юрват по петите ви.

За съжаление героят ни се натриса на втора група гардове и по бързата процедура попада в панделата. Това е и първата ви мисия – да избягате от затвора. Измъквайки се от замъка, нашият човек разбира няколко неща: че стражниците и инквизиторите са яко тъпи, но за сметка на това са и глухи, че в ръцете им се намира нещо безценно – ключ и пергамент, описващ къде да се намира ключалката, зад която е скрито съкровището на тамплиерите. Всичко това на фона на една хубава чумна епидемийка, поразила няколко си там милиона двукраки говеда и по тази причина кръстена Черната… Защо ли пък чумата да е черна като може да е пембена на точици, но това е друг проблем.

Управление и екшън

Имате два режима – нормален и боен. В нормалния ще можете да използвате уменията си на крадец – да пребърквате джобове, да се долепяте до стените и по този начин да оставате незабелязан, сливайки се със сенките, да привличате вниманието на гардовете като свирите с уста или да отключвате врати. В бойния режим ще усетите, че малко е крадено и от Blade of Darkness – ще можете да нанасяте няколко типа удари (силен, слаб, ритник) да парирате или да бягате. Точно така – да бягате. Просто човекът ви е адски кекав. Забравете за изпълнения в стил Raziel или Kain – 3-4 тупалки с меч или алебарда са ви достатъчни, за да гушнете букетчето. Рядко ще можете да отвърнете на удара – с доста късмет ще можете да преборите един или два гарда, но ако ви нападнат едновременно, по-добре не опитвайте да се измъквате, ами направо чакайте нивото да почне наново. Айде, с пазачите както и да е – но да бягате от кучета (при все, че има песове, от които си струва да се бяга, вместо да се правят глупости) и дори от плъхове! Плъхове бе мамка му – дето се вика – с единия крак ги тъпчеш, с другия подритваш.

Но ако си падате по пацифистичното решение на проблемите и стелт елемента, то това е точно играта за вас. Още в първото ниво (всичките са общо 7, разредени на 15 локации) ще ви се опънат нервите, докато минете през гардовете. И ако отначало това е лесно и трябва да се справите само с един, то по-късно нещата стават наистина напечени. Има зони с по 5-6 стражници, покриващи всяка една точица от пейзажа. Дразнещото е, че са хвърлени толкова много усилия да се пресъздаде средновековен град с типичната му среда, но въпреки това коефициентът “свобода на действие и личен избор” е сведен до нула. С други думи правите само това, което е предвидено да се прави, а всяка стъпка встрани (съвсем буквално) води до Load прозореца. На моменти имах чувството, че играя аркада – просто минавате някоя ситуация няколко пъти, докато не набарате правилното решение.

Няма и никаква интерактивност с обектите – отварят се само тези врати, които трябва да бъдат отворени. Преместват се само тези предмети, които могат да бъдат преместени. Всичко това допълнително допринася за линейността на заглавието. Но най-дразнещото не е това, че вървите почти в права посока, а това, че играта става досадно монотонна и еднообразна още на първото ниво. Тя следва една и съща отъпкана схема – коридор-врата-стая с гардове-промъкване-коридор-врата-стая с гардове и така нататък.
Други минуси – става дума за порт от конзола. Графиката sux, музиката sux геймплеят sux, ако не си падате по stealth-игрите. Тук някой ще ме попита – ми има ли нещо, което да не вони. Ми според мен няма. Управлението е само с клавиатура – включително в инвентара и менютата. Няма и случайни предмети – ако намерите нещо, то просто знаете, че ще е за следващия пъзел. А, да – играта има една адски добра страна – ако разполагате с walktrough, можете да я минете цялата за час и половина – ни повече, ни по-малко. Ай сиктир бе – Blue Shift, който води личната ми колекция по краткотрайност, се завършва за средно 3-4 часа.

Автор: Георги Панайотов