facebook facebook
 
 
ИГРИ » PC
 
   
 
Fanfic : Ритуалът
Ревю | 19.11.2014 | автор:


оценка:
Производител:
Издател:
Жанр:
Екшън
Платформа:
PC

Fanfic, или Fan fiction, са истории, създадени от фенове, чието действие се развива в света на някое произведение: книга, филм, или в случая - игра. Те дават възможност на почитателите да разкажат истории, за каквито авторите на оригиналната творба никога не биха се сетили. От своя страна историята в игрите е една от най-отличителните им черти, която може да ги издигне до ранга на изкуство. Ако имате своя история, пратете ни я на pisma@pcmania.bg!

-----------------------------------

По вселената на играта  Dead Space/”Мъртъв Космос”.

-----------------------------------

Ритуалът

Автор: Златомир Радев

Даяна се почувства в безопасност, когато наближиха Църквата.

Баща й я хвана за ръка и я поведе към масивната порта. Чугунените му очи първо погледнаха към нея, а после към всичките видео-материали, изникващи при досег с замята, чийто сензори ги караха да се включат и да доставят радост на всички истински вярващи.

- Нали не те  е страх, малката? – Запита той Даяна. Спря да върви.

- Няма страх в душата ми, татко. – отвърна младата жена, която след две седмици и три дни щеше да навърши пълнолетие. Стисна силно ръката му и се вгледа в най-близкият екран – Но все пак трябва да науча пътят и границите му. Знам, че трябва да се направи днес и много се радвам, че ти беше избран. Много ми се искаше и на мен да бъде оказана подобна чест.

- Хей, ти... – Четиридесет и девет годишният мъж спря да стиска ръката й. Нежно постави дланите си на бузите й, дръпна главата й към него и я целуна по челото. Вля й сила, каквото не бе подозирала, че съществува – Всичко ще бъде наред, миличка. Няма нужда от страх. Това чувство само разяжда вътрешната обвивка, караща я да се мъчи, когато не трябва. Вярвай ми, всичко ще бъде наред.

Даяна се усмихна.

Естествено, че баща й беше прав. Ако не той, кой друг?

Усилващото се напрежение при всяка стъпка към Църквата започна да угасва, а в сърцето й се намери достатъчно голямо пространство за покоят, издухващ всички други нежелани емоции.

Когато я пусна, не я хвана отново. Ръцете му благородно свалиха амулетът от врата му, кичещ се там още отпреди тя да беше зачената. Представляваше умалена версия на Великият Маркер – символът на тяхната вяра и единствената чиста истина за съществуването. Беше изработен от оникс и в този си вид се даваше само на тези, напълно заслужили го. Даяна се захласна при вида на веща, която в момента й подаваха. Духовната тежест не се измерваше  в материални останки, но когато символът е истински, можеше да бъде реално почитан.

- Никой няма да възрази срещу това, дъще. – Баща й не спираше да се усмихва. Даяна се приведе врат, за да може да й го закачи. Той прекара пръсти през дългата й гарваново черна руна и щракна първобитният механизъм. – Искам да го задържиш. Вярата не е в тази дрънкулка, но е хубаво да е там. Знаеш много добре.

- Знам, татко. – каза тя и го прегърна. – Но въпреки всичко, ми е жал…

- Няма за какво, миличка. – отвърна той, обвил ръцете си около слабото й тяло, повтаряйки – Няма за какво. Отваря се ново откровение и твоят старец няма да изпусне възможността си да го пропусне. Това съм чакал цял живот. И се надявам някога и ти да участваш в тази велика спирала. Всъщност, не се надявам. Вярвам го!

- Благодаря ти. – Даяна го целуна по бузата. В момента не изпитваше толкова силна любов към бащата, колкото сега. Беше сладко, като да те заливат с божествен нектар. Нещо, което баща й щеше да усети съвсем скоро. Тя се радваше за него, но вътрешно (и съвсем леко) му завиждаше, че не я бяха одобрили да вземе инициатива във великият ритуал.

- Алтман е велик, дъще! Не го забравяй

- Никога, татко. Нека името му бъде вечно!

- Така те искам. – имаше толкова много радост в очите му, че преспокойно можеше да напълни цяло езеро. – Хайде, да вървим.

Тя се подчини. Когато стигнаха до портата, той отиде вдясно при интерфейса. Застана мирно и зачака да му бъде отправен въпрос. Който не закъсня.

- Име? – разнесе се гласът от интеркома. Беше чист и без следа от прибързаност, какъвто Даяна бе свикнала да слуша навсякъде. Спокоен като чиста вода.

- Николай Протос и дъщеря ми – Даяна. Тук сме заради Ритуалът.

- Участници ли сте?

- Аз да. Дъщеря ми – не.

Последва кратка тишина. Даяна се притесни. Мислеше, че няма да ги пуснат. Или, че е възникнала странна грешка. Когато се взря в баща си, се учуди. Той дори не гледаше към говорещата стомана; взираше към града, чийто върхове блестяха като съвършени копия на израсли метални сталагмити насред кехлибареният залез, обриващ заострените им върхове в блажена светлина.

Когато и тя се вгледа, разбра желанието му. Гледката бе достойна за картина и щеше да е живот престъпление, ако някой не бе хванал досега палитрите. Едно време тя се опитваше да рисува. Майка й беше художничка. Рисуваше, преди да си отиде. Даяна я съжаляваше, понеже беше еретик. И остана такава, дори когато болестта я разяждаше до последно. Много искаше да я срещне, когато дойдеше времето за Великото Съединение, но знаеше, че тя нямаше да е там. И от това я болеше. Майка й беше изгубена във времето, заличена като тебеширено петно и никога нямаше да я види повече.

Даяна намести косата си и въздъхна. Ако не друго, то поне майка й беше помогнала да заздрави вярата си. Тя я спаси, когато имаше нужда от посока.

И Даяна щеше да следва заветът на Алтман завинаги.

- Моля отдръпнете се. – мъжкият глас звучеше възбуждащо и се изтръгна толкова внезапно от колоната, че я стресна. – Слава на Алтман!

- Вечна да е! – каза Николай.

- Вечен живот за великият Пророк! – под гласи му Даяна, съвзела се и забравила спомените.

Портите се отвориха със скърцане. Сякаш бяха задвижвани от хванали ерозия механизми, за който Даяна бе чела в учебниците по история. Не, че това я вълнуваше, но това с масивната, окичена с издълбани божествени и древни знаци врата будеха в нея винаги гръмко любопитство.

Баща й даде две крачки назад, приканвайки със значи Даяна да направи същото. Тя го послуша и се отдръпна. Изчакаха докато портата се отвори достатъчно, за да мога да преминат.

- Слава не безсмъртният учител! – разнесе се за последно гласът от машината, преди да замлъкне. – Моля, влезте и се подгответе. Непоклатимата Ви вяра ще бъде записана за поколенията, господин Протос.

- Да влизаме. – Подкани той Даяна, като тръгна напред. Както се канеше дама за танц.

Тя го последва.

Оставиха залезът на природата и всички останали, желаещи да го гледат и пристъпиха в главната зала. Въздухът, идващ оттам, миришеше на роса. Което не беше странно. Даяна си припомни усещането и не обърна внимание на влагата, чиято миризма се носеше отпред.

Даяна яхна при вида на предверието. Няколко пъти бе идвала тук по простата причина, че с баща живееха на доста по-отдалечено място, за да могат често да показват присъствието си като верни на дадената им задача унитолози. Тя работеше, татко й също. Но напусна работа, мигом щом получи съобщението, в което се казваше, че молбата му бе удовлетворена.

Той беше второ поколение унитолог, а тя – трето. Което (един вид) ги правеше специални. За разлика от много други, приемащи правият път доста късно или почти никога, тя бе закърмена с истината. Това не пораждаше чувство на превъзходство, даже обратното – караше я да се чувства отговорна за всички невинни души, които не можеха да повярват в тази толкова проста аксиома.

Предверието беше огромно. Беше изобразено като огромен кръг по средата, начертан с тайните значи, предавани през поколенията. Около рисунката на Маркерът, изрисувана между тях. Даяна потърка медальонът си и прати тиха и бърза молитва към всички тук. Искаше церемонията да протече добре. Предишният път (колкото баща й бе разказвал) се бяха намесили войските на Земното Правителство и не всичко протече така, както си му бе реда.

Олтарът на Майкъл Алтман сияеше близо до двете спираловидни стълби, започващи от него. Огромната статуя на великият, дарен с космически познания човек се взираше в новодошлите с мъдро и приятно изражение. Беше висока към седем метра, като почти достигаше таванът. И широка към пет. Даяна я беше виждала няколко пъти. Но винаги щом я погледнеше, чувстваше прилежност.

Стените на залата не бяха оборудвани с видео послания, а с барелефи, изобразяващи великият Маркер и боголюбците му. Най-големият издълбан камък изобразяваше единадесетте вторични жреци, обгърнати в плащове. Освен каталистът в средата, от главите на останалите бе начертан лъч, водещ към Свещеният Маркер на чистотата, носещ се от само себе си във въздуха. Беше една от най-светите им картини и всеки правоверен бе длъжен да я притежава в домът си. Подобни изображения се повтаряха и на другите стени. Само до входа бяха издълбани още от значите, а до тях – огромни картини с изображенията на великите инициатори – Крейг Маркоф и Стивънс; Създателите на Унитологическата Църква.

Даяна съедини и изпъна пръстите си нагоре, като същевременно кръстоса предмишниците си за да уважи всички останали с универсалният знак на познанието – гледащи я и поздравяващи с лек поклон на врата или правещи същото. Хвърли една бърза молитва (най-кратката, която знаеше) наум и се вгледа в обстановката.

Наоколо кипеше живот. Залата бе пълна. Почти нямаше място къде да се стъпи. Днес беше специален ден и всички участващи се бяха събрали, готови да достигнат реалният приток на сътворението. Другите бяха с тях, за да им вдъхват кураж. Някой от тези хора Даяна познаваше, а други – не. Това нямаше значение, понеже днес всички бяха едно. Отделната личност нямаше място тук.

Въздъхна от леко притеснение. Но бе щастлива. Напоследък не можеше да присъства на истинска сбирка и да види толкова много правоверни на едно място я изпълваше с радост и недостижима мощ. Вярата често бе индивидуално понятие (особено в мъртвият космос) но да срещнеш толкова сродни души на едно място беше като манна небесна.

Тълпата бе като едно общо цяло, окъпано в доброчестина и приятни усмивки. Всички говореха, всички се смееха. Ако не беше вентилацията, сигурно щяха да се потят до неузнаваемост. Но тълпата бе готова.

До церемонията оставаше малко време.

Дочу странни, лишени от сладко ехание гласове. Принадлежаха на младо дете и жената, хванала го за китката. Дори от тази дължина, Даяна знаеше, че тя го стиска.

Доближи се, за да чуе.

- Това е глупаво, мамо. – младото (около четиринадесет-петнадасет годишно) момче се опитваше да опортюрнира на майка си; тридесет и пет годишна, добре сложена жена, облечена изцяло в бяло, с бледо-черна коса, вглъбнат нос и зелени, процедиращи очи. – Моля те, нека си тръгнем. Не искам да гледам това.

- Просто стой и виж, скъпи. – Жената не се усмихваше. Но по лицето й се четеше само решимост – Това е един от най-светите празници. Покажи уважение и не упорствай.

- Мамо, не се опитвам да покажа нищо. – Детето се дърпаше – Просто не искам да съм тук!

- Това е важно…

- Не можеш да си купиш място в Рая, мамо. Татко казва…

- Татко ти е добър човек, но все още нищо не разбира. Няма защо да го слушаш.

- Добре. – той се отскубна от нея – Остави ме за малко! Искам да се разкарам.

- Както реши, скъпи. – Устните й се уголемиха - Просто ела преди да започне Просвещението.

Малчуганът я погледна така, както волът гледаше теле. След като се освободи от хватката й, извъртя тяло в срещуположната посока и тръгна в негово си право. Със силни крачки и високо вдигната глава.

Даяна го наблюдаваше с любопитство. Преди да се сети за нещо друго, баща й я изпревари. Насочи се към жената и я поздрави:

- Октавия! Здравей.

- Николай! – яхна тя и го прегърна. – Толкова се радвам, че те виждам! Толкова време мина!

- Аз също. – каза той и я пусна. Рязкото цепление на пръстите му подсказа на девойката да не се прави на непозната – Това е дъщеря ми – Даяна.

Усетила готовността за протокола, младата дама протегна ръка:

- Приятно ми е да се запознаем, госпожо.

- На мен също. – Тя се ръкува. Кожата й беше като гранит. - Колко си пораснала само! За последно те видях, когато беше три годишна. Толкова си красива!

- Благодаря Ви. – Даяна се постара да копира изражението й. Не се усети кога се изчерви – Радвам се, че се виждаме отново.

- Аз също. Помня Ви. Вас и съпругът ви. Мисля, че се казваше Борис…

- Правилно. – въпреки годините си, Октавия нямаше нито помен за бръчки по лицето си. Изразяваше естествена натура, подкрепена от нормално хранене и достатъчно силна вяра, буквално лъхаща от нея. – Той не е вярващ, но все пак си го обичам. Баща е на детето ми (тя посочи малкият хулиган, достатъчно отдалечен, че да не чуе и сричка) и е достоен човек. Но често е на мисии. Помолих го да присъства тук, но просто работата му си каза своето. – Тя насочи зениците си към баща й – Ами съпругата ти, Николай? Тя някъде тук ли е?

- Тя няма да се присъедини, Октавия. Вече не е сред нас.

Даяна наблюдаваше очите му. За миг почти можеше да се закълне, че се опитваха да се просълзят.

- Много съжалявам. – рече Октавия и прекара пръсти през косата си – Но тя беше истински вярваща. Но несъмнено заради теб сега е до Майкъл Алтман, да се свети името му!

- Слава на отеца! Тя се опита да прегърне унитологията, но еретическото християнство на фамилията й се оказа пречка. Дървени кръстове и прочие. Закърмени легенди без нито едно доказателство. – Дяна усети дланта му върху рамото си – Тя почина наскоро. Иска ми се да беше тук да види. Но скоро всичко ще запълни кръга. Сигурен съм, че тя е намерила пътя и желанието да се присъедини към Общото Цяло. И ми се усмихва от там.

- Несъмнено.

- Ти ще участваш ли?

- Не. Все още не ми е оказана тази чест…

Даяна го остави да си говорят техните си работи. Беше достатъчно зряла, за да знае, че познатите възрастни си имаха приказка, която беше неизменима.

Те дори не усетиха, когато остави ръката на баща си и се отдалечи от тях. Промуши се през останалата част от тълпата. Беше като в лабиринт. Подмина всички останали и се измъкна от събраният кръг, чието предвещание щеше да започне след няколко минути.

Продължи да върви.

От десният край на залата забеляза момчето. Беше седнало на един от диваните и наблюдаваше малкият плакат близо до скъпите каменни изрезки. Изображението представляваше три различни женски ръце, държащи на върха на пръстите си златен глобус, а на долният ляв край бе изписано с твърде големи букви: „ЗАЕДНО”.

Детето се бе застроило върху кожената повърхност и чоплеше ноктите си. Изражението му бе намръщено, дори гневно. Беше като излишна и старомодна играчка, насред модерните такива. Внезапно оживяла и осъзнала, че е излишна. Личеше му от километри, че изобщо не искаше да бъде тук.

Даяна се спря до него. Беше й интересен. Въпреки, че беше син на унитолог, показваше пристъпи на отричане. Нещо, което трябваше да бъде поправено в най-скоро време, за да може да се спаси духът. Тя беше спец в това. Дори имаше младежки ордени за непоколебимото си равноправие и прословута рожба в увенчаните си с успехи да индоктринира всяка заблудена в живота си плът.

Малко не й оставаше да бъде допусната до Ритуалът.

Но тя не беше жадна за бързото. Знаеше, че това не беше правилно. Като старейшините кажеха, тогава щеше да е. Но засега бе получа многобройни похвали за работата си като мисионер, макар и във все още крехка възраст.

- Познавам майка ти. – каза тя на момчето, което от пръв път се направи, че тя не е нищо повече от вятър под краката му – Тя е добра жена.

- Знам това! – ядосано отвърна детето. Даяна се усмихна. Хормоните тепърва напираха в него – Но не смятам това за редно.

- Кое? – попита тя. Вкара онзи меден глас, спечелил десетки сърца за каузата на Църквата – Церемонията ли?

- Да. – рече той. Завъртя се така, все едно бе сложил седалището си върху затъпени гвоздеи. Почеса се над зеницата така, все едно търкаше с първична четка (от старите времена) мръсен прозорец и продължи – Това, което правят тук, не е добро. Странно е. И, донякъде, глупаво.

- Как се казваш? – Даяна пренебрегна последните му думи. Знаеше, че нямаше смисъл в това да му се прави на учителка.

- Исаак. – каза младежът – Исаак Кларк.

- Знам фамилията ти. Но не знаех името ти. А то всъщност е много известно. Един от най-великите ни учители се е наричал така…

- Не ме интересува как се е наричал... – Момчето я погледа с ярост, готова да ескплодира.

Даяна не може да разбере какво не му беше наред. Бе твърде малък за да се влияе от еретиците и твърде възрастен, за да не разбира. Прие го като грешната страна на ребусът, кичещ се до всички, неузнали великото послание на Църквата. Бяха безброй. И точно срещу това тя и останалите се бореха със зъби и нокти.

Играчката в ръката му представляваше кораб. Но не кой да е. Визията му се разпознаваше навсякъде. Даяна знаеше какво да каже.

- Харесваш корабите, нали?

- Обожавам ги! – Зениците на момчето се разшириха. Даяна бе достатъчно компетентна за да разбере, че това е болната му тема. Всеки невръстеник си имаше такава – Когато порасна, ще живея точно на такова звездно возило. Като инженер.

- Това е умален модел на „Ишимура”, нали?

- Да, на голямата планеторазбивачка.

Даяна се усмихна. Правилният термин беше съвсем друг, но този Исаак беше все още твърде млад, за да го обременява с глупости.

- „Кондорданс Екстракшън Корпорейшън” е организацията, разработваща подобни кораби. Официално е към Земното Правителство, но по най-горните стълбици са винаги наши хора. – Даяна седна до него и го погали по главата. Намигна му – Стига да искаш, можеш да причислиш към тях, когато пораснеш. Няма да е трудно да те вкараме там когато си готов. Имам добри познати. Баща ми…

- Моят баща работи там! – прекъсна я той - Няма за какво да се притесняваш.

- Разбирам. Но все пак исках да ти кажа.

Момчето махна незаинтересовано с ръка и продължи да си играе с играчката. Държеше се нахално и почти грубо. Ако беше в един от нейните класове, Даяна щеше да му покаже какво значи дисциплина. Но не и сега. Пък и мъникът се оказваше костелив орех. От онези, за който ще ти трябва лазер за пропукване. Често подобните на него след продължително обучение се превръщаха в най-верните членове на Църквата.

Последва тишина. Между тях, понеже тълпата бушуваше. Когато разбра, че губи почва, Даяна приложи новата копка:

- Може би просто трябва да се отпуснеш. – Тя се наведе към него. Лицата им се изравниха – Трябва ти само малко вяра.

- Не ми трябва нищо!

- Какъв е проблема? – възкликна глас зад тях.

И двамата моментално се обърнаха. Човекът, сякаш слушал ги досега, бе висок към един и осемдесет. С прошарена кестенява коса и с няколко килограма повече. Към тридесет и девет годишен, с миловидно лице. Носеше огромни правоъгълни слънчеви очила. Даяна не можеше да види очите му. Но много добре знаеше кой беше той. Постара се да не се просне на колене.

- Учителю Даник?! – не се сдържа и светкавично се изправи – Това да сте пред нас е голяма чест! Не вярвах…

- Всичко бяга към общото, дете. – каза мъжът и ги доближи. Крачите му бяха бързи, но премерени. – Няма за какво да ми се извиняваш. Какъв е проблемът тук?

Момчето все още зяпаше плакатите. В по-угоден период Даяна щеше да му удари един солиден шамар заради неуважението му. Но се сдържа.

- Кажи ми. – въпреки тъмните лещи, Даяна знаеше, че въпросът бе насочен към нея – Какво е станало?

- Нищо особено, учителю. – каза Даяна вкочанено – Момчето просто е нещастно, че майка му няма да участва.

- Никога не съм казвал такова нещо! – Исаак за малко не изскочи от диванът – Исках да кажа, че просто не разбирам каква е цялата тази суматоха около…

- Няма нищо, момко. – Човекът на средна възраст намести очилата си, неформално отпуснали се до краят на носа му. Достатъчно бързо, за да не може никой от двамата да види очите му – Веригата си върви, а останалите са се насочил към това, към което са се стремели винаги. Вечният живот ще ги чака след малко настъпление. И те ще могат да поемат тази тегоба. Обещавам, че ще е кратка. Представи си, че е като водопад. А водата му се отприщва само надолу. Така и трябва да бъде.

- Просто не…

- Не е въпрос на разбиране, а на вяра. След време и ти ще осъзнаеш. Не се тревожи. Благословен си да видиш онова, за което мнозина само мечтаят.

- Да, ама…

- Вие сте Даяна, нали? – завъртя врат мъжът към момичето – Баща Ви е в първите редици. Проверих датата преди малко. До преди краят на деня ще стой до дясната страна на Алтман, благословено да е името му!

- Нищо не ще спре Еволюцията! – Даяна се поклати - Един ум, една душа, една цел!

- Една цел, един ум, една душа! – направи знак с пръстите си – Знаете добре диаграмата, млада госпожице. В настъплението ли сте?

- Не. – отрече тя и за миг се почувства низвергната - Баща ми е избран. И аз се гордея с това!

- Тогава той е чиста душа. Много скоро ще се слее с останалите и ще познае истината.

- Надявам се на това.

- Не се надявай, дете. Повярвай! Вярата в ближният е най-ценният зенит. Другото е само жупел и варварство!

Мъжът сложи ръката си на рамото на Исаак. Той се развъртя дяволито. Все едно го докосваше чума.

- Ти също ще познаеш пътя, момче! Твърде малко лета те делят от катарзиса на всички животи, но не можем да те виним. Все още си твърде малък.

- А защо с този ваш „катарзис” не си начу…

- ИСААК!

Даяна изобщо не усети кога Октавия мина покрай нея. Беше като призрак, на когото усеща хладният полъх.

Хвана момчето за китката и го издърпа като пазарска чанта. Беше пребледняла.

- Учителю Якоб. – каза тя на човекът със слънчевите очила – Много съжалявам! Синът ми е добро момче, но често гони дивото. Моля Ви, простете му! Той просто не знае пред кого стой. И какво прави.

- Мамо, остави ме! – сепна се детето.

- Млъкни и се дръж прилично!

- Всичко е наред, госпожо. – Каза приятно облеченият едър мъж с кестенява коса. Едната му вежда дотолкова се повдигна, че излезе извън обсега на лупите. – Детето ви е силно. За субординацията му трябва само година-две. Вие участничка ли сте?

- Не. – гласът й звучеше просяшки съжалително – Но скоро ще бъда.

- Да се надяваме на това.

- Братя и сестри! – звукът отекна през цялото помещение – Съберете се!

Всички се обърнаха. Дори момчето спря да се дърпа.

- Церемонията започна. – Якоб Даник нашари устни и сякаш намести рамената си – Ще ви оставям. Аз съм водещ на „Кръга”, а на нас не ни е позволено да присъстваме.

- Разбирам, учителю. – Октавия пусна синът си, направи знакът с ръцете си, пак го счопка и довърши – Благодаря ви за отделеното време.

- Винаги! – Главата му се извъртя към Даяна – Не е хубаво да изпускате ритуалът, млада госпожице. Прекалено дълго Ви задържах, затова ще ви оставя на мира.

- Със силата напред, учителю Даник. – Даяна повтори движенията на Октавия.

- Така е, така и ще бъде! – уважи ги той, обърна и се и без да се обръща, се насочи към една от вратите.

Щом прекрачи линията, стоманената завеса се спусна зад него и той изчезна.

- Отивам при баща си, госпожо. – каза Даняна на Октавия.

Тя не отговори. Просто я погледна с възвишение. Даяна се зачуди как да каже „Чао” на младият Исаак, но от бързината само му кимна и се разбърза към големият кръг.

Когато стигна, всичко бе препълнено. Светилната от лампите бе отслабена дотолкова, колкото се изискваше. Въздухът бе пропит от възбуда и копнеж за началото и краят. Някои бяха изправени, други бяха на колене.

Вратата отгоре се отвори. Тъмна фигура в плащ, подобен на изображенията от иконите се появи. Беше посрещната от пляскания и хрипове на копнеж.

Висшият надзорник започна да слиза отляво на стълбите, както беше по правилата. Според учението, само Майкъл Алтам имаше право да слиза отдясно. А никой не беше толкова свят, колкото него. Всички тук бяха грешници, готови да изкупят греховете си.

Възгласите престанаха мигом, щом той стигна до олтара, точно между стълбите. Изобразяваше просто каменно бюро, като онова от съдилищата на станцията. Разликата беше, че това бе свещено.

Жрецът отгърна качулката си. Пред гъмжилото се разкри сухо и чисто избръснато лице, с дълбоки бръчки и хлабава усмивка. Очите му бяха чисто бели, а стойката му – властна.

Той вдигна ръка и проговори:

- Братя и сестри! Събрали сме се тук за да почетем най-старата и възвишена церемония от всички! Аз, Мардук Де Лавей, изпитвам чест и смирение пред това да стоя в тази зала с вас в този свещен ден! Мина много време, откакто Ритуалът се е провеждал зад тези стени. Но днес имаме повод. Знаете коя дата е днес, нали?

- Петнадесети март! – изреваха всички. Включително и Даяна.

- На тази дата ТЕ убиха нашит велик пророк, братя и сестри! – Слабата фигура прекара кокалестият си (допълнителен шести) пръст целият хор, та чак през хоризонта. Всички следяха израстъкът му като че ли беше самите светеишини - На този ден преди толкова много години ТЕ убиха Майкъл Алтман, нека името му се покрие с вечна слава!

- ВЕЧНА СЛАВА! – гръмнаха еднородно всички.

- На тази дата безликите убийци се опитаха да го затрият от лицето на този свят! Убиха го, за да не каже истината! Но той е тук! Сред нас! Вие го знаете, както и аз! Ръката на Твореца все още крачи необезпокоявано покрай сенките, готова да облее със светлина не когото желае, а когото е достоен!

- Няма смърт! – Излая някой, близо до Даяна – Само прераждане!

- Точно така! – съгласи се жрецът – Няма смърт! Има само преминаване през тунелът, където ви чака Раят! ТЕ не убиха Алтман! Възкресиха го! Силата му е в нас, духът му е в нас и нищо друго няма значение.

Той слъжи ръцете си върху камъкът, все едно огромна тежест бе прикачена на гърба му. Когато се увери, че всичко живо беше вперило поглед в него, продължи

– Всички вие тук! Чуйте словата на Бога! Неговото величие ще витае много след като душите на всички вас ще са при Него! Майкъл Алтман разбра истината и я сподели с нас – неговото грешно паство. Той знаеше какво прави за благото на всеки един и го направи, без да изпитва и капчица страх!

- Славете Алтман, избраният от Маркера, предвестникът на истинската вяра, чистият и неоспорван основател на истинската Църква! – Викът на просветените можеше да се чуе по не само тук, ами и по цялата станция. За това се бяха събрали. Даяна бе щастлива. Не можеш да изгасиш това, що не гасне.

- Нося ви добри новини. – каза жрецът и зачака овациите. Когато ги получи, се изкашля и довърши – Днес е две хиляди четиристотин осемдесет и втора година според старият календар. Но не това е важното. Получихме данни от системата „Сигнус”. Някъде около планетарната им верига са забелязани следи от нов Маркер! Същият като този, чиято дестинацията се крие от Земното Правителство, проклети да са! Там е и чака да го намерим, за да конструираме новият ред! И ние ще го открием, каквото и да ни коства това! Защото сме правоверни и силата е с нас! Искам да знаете, че ние – слабите, ще постигнем и невъзможното да отдадем на този прокълнят свят прочистването, което заслужава!

Виканията срещу последните думи бяха като тиня. Даяна също им подгласяше. Като всички останали.

- Ни ние сме силни! И ще открием къде е прекият извор на безсмъртието! И какво ще ни спре?

- НИЩО!

- Слава на Алтман! – каза той и изтъни гласът си – Няма смърт, само прераждане! Предайте се на църквата и Църквата ще се предаде на Вас! Знайте, че Господ Бог ни е предвещал свитъците, който Майкъл Алтман ни е предал. Думите му са закон, а следването им – съдба за всички поколения! Нищо не ще спре Съединението! То е вковано в нас като окова, нивга непробиваема! Галактиката е пъзелът, който само ние успяхме да разгадаем. Не онези еретици! – Пръстът му се стрелна към портата, водеща към еднаквостта навън - Не онези материални неверници, живеещи жалкото си подобие на живот като мравки в мравуняк! Признайте Алтман в сърцата си и ще признаете истината! А тя, братя и сестри, е извън границите на познатият всемир! Покайте се!

- Дръжте ни цели! – общият глас бе еднакъв - Дръжте ни заедно!

Жрецът вдигна ръце нагоре:

- Най-накрая дойде времето, за което нашите бащи и майки не подготвяха! Нека почетем паметта им и да се присъединим към тях във Великото Съединение, което ще изчисти греховете на човека! Което ще ни направи едно цяло!

- Един ум, едно тяло, една душа, ЕДНА ЦЕЛ!

- Братя и сестри, пригответе се! Плътта Ви ще бъде запазена, а желанията и опората нивга не ще се забравят! Галактиката е едно цяло! – закашля се. Никой не забеляза как слюнките му се съединиха с камъка - Ние сме едно цяло! Пригответе се!

Даяна стоеше извън кръга, където й беше мястото. Нямаше право да пристъпва вътре, при избраните. Можеше само да се подготви (като всички останали, останали отвъд) и да се надява да е готова.

Баща й вече бе извадил пистолета си. Другите го последваха секунди по-късно.

- Души низвергнати, души праведни! – ръцете на мъжът в плаща щяха да изкъртят олтара – Днес му е времето! Да се присъединиш значи да оцелееш! Нека Богоизбраните ви покажат пътя към просвещението! Възхвалявайте великият Маркер! Възхвалявайте Алтман! Нека станем едно цяло. Съединението е завинаги!

Всеки от избраните вдигна оръжието към главата си. Тишината беше толкова ситна, че можеше да се разреже с обикновен нож.

Николай се обърна към дъщеря си. Беше опрял дулото в главата си.

- Алтман ме чака, дъще. Всичко ще бъде наред, както ти казах!

- Обичам те, татко! – Деяна се насили да не тръгне към него. Знаеше, че това не б позволено – Отиди при Останалите! Ще се видим във времето!

- Ще се видим във времето! – повтори той – Алтман е велик, заветът му също! Неща Бог отсъди кой къде ще застане!

И дръпна спусъкът. Главата му даде назад, при натискът със куршума, отметна се. По очите му Даяна прочете щастие.

Същото направиха и останалите. Тъмната зала се обагри в силен шум от непрестанните изстрели от упор, а минималната светлина, възпроизвеждана от тях освети всичко. За секунда приличаше на стадо мутирали светулки, светещи в непрогледната тъма. Или като електро импулси, разграждащи развален чип.

Телата започнаха да изпада едно подир друго като занемарени листа от общото дърво. Нямаше ред. Падаха и моментално замръзваха в позите си, запаметили последните си мигове на върховно примирение, преди куршумът да пробие мозъците им. Строполиха се един върху друг като съборени плашила и не помръднаха повече.

Даяна се бе вковала като статуя. Дишането и се участи, а косата и настръхна. Кичурите и бяха като шипове, а раменете и са подсилиха от непосилна тежест.

Тя (и всички останали извън издълбаните граници на кръга) чувстваше духовният оргазъм на пречистването. Усети прилив на енергия, достатъчно силен да събори сграда.

Жрецът вече не вдигаше ръцете си към обсипаният с извънземни знаци таван. Беше ги съединил в молитвена поза. Устните му се движеха, но нямаше звук.

Близките на тези, отдали се на Цялостта вече имаха право да пристъпят. Даяна и неколцина останали прекрачиха и се озоваха до плътта. Беше време за последно сбогом.

Даяна не гледаше какво правят другите. Нямаше значение, защото това бе единственият процес, позволяващ индивидуален подход.

Тялото на баща й се бе проснало върху още едно. Очите му се взираха нагоре, а ръката му още стискаше пистолета. Даяна се наведе, отдели чуждата вещ от дланта му и я захвърли зад себе си. После топло стисна ръката му.

Когато я пусна, положи ръце на бузите му и повдигна главата му към взора си. Беше се гръмнал точно в онази област, по-позната като „третото око” и при мърдането започна да тече струйка кръв. Беше алено червена.

- Всичко едва сега започва. – Бяха последните й думи към него. Надяваше се да ги чуе от мястото, където вече се намираше.

Даяна целуна раната и вкуси кръвта. Обичта й се измерваше в самосвали, а сърцето й лудо туптеше, заплашващо да пробие гръдният й кош. Беше толкова щастлива, че й идеше да затанцува.

Когато се изправи, се обърна към хората, който нямаха близки, но имаха позволение от висшите ешелони да присъстват. Едни се молеха, други се усмихваха.

Мерна в първите редици Октавия и Исаак. Майка му плачеше. Чисти сълзи от радост за всички, успели да се спасят днес.

Даяна отиде до нея и я прегърна. Тя се вкопчи в нея.

- Толкова е красиво! – изхлипа жената.

- Да. – съгласи се момичето – Наистина.

Целуна я по бузата и я пусна. Тогава забеляза и детето.

Исаак Кларк не гледаше към нея. Очите му се забиваха в онази част на периметъра, където Ритуалът приключи. Излъчваха неприкрит ужас и болна погнуса. Целият трепереше, краката му се готвеха да се стопят, а ръцете му бяха загубили връзка с мозъчните функции. Устата му беше зинала и приличаше на дълбока яма.

Даяна застана пред него, за да го откъсне от гледката.

Тогава момчето се опомни. Погледите им се срещнаха. Езикът му започна да се върти в устната му кухина, а звуците от трахеята звучаха като на болно животно.

- Вие сте луди… - каза той, когато намери сили – Всички сте луди!

Октавия спря да плаче и съвзела се много по-бързо от него, му забоде силен шамар право в окото. Детето се олюля и падна. Звукът от топването провокира всички да се обърнат.

- Как смееш!?

Майка му беше толкова ядосана, че пръхтеше. Даяна я разбираше. За такава обида би изкормила дробовете на обикновен човек, дръзнал да говори подобни глупости насред свещен час. Малкият се отърва само с напомняне, понеже й беше дете. Но трябваше да внимава да не насилва късметът си. Защото всичко си имаше граници.

Даяна направи знак на майката да остане на място. Една крачка по-късно бе при детето, все още опитващо се да се изправи. Само с една ръка, понеже с другата стискаше мястото, на което след по-малко от час щеше да се образува тъмна синина. Но другото я гледаше с чиста омраза. Ако можеше, щеше да стане и да я разкъса.

Но той беше само едно дете. И Даяна си припомни това, както и разговорът му преди малко. Не беше зъл. А просто различен.

Протри в пръстите си ониксовият медальон. Нямаше да осквернява заветът на баща си с глупаво парче месо като това все още млекопитаещо джудже. За това майка му бе тук. И тя несъмнено щеше да му влее още повече разум, веднага щом се приберат вкъщи.

Нямаше смисъл да се занимава.

Но дръпна ръката му. Искаше да гледа и двете му зеници, докато му казваше последното, преди да отиде с останалите да складират телата. Нямаха право да ги докосват, след като слънцето изгрееше отново. Щеше да е светотатство.

Трябваше да ги подготвят за Голямото Съединение, което наближаваше. Скоро щеше да дойде и техният час. Даяна го усещаше. Тракаше по костите и изпъваше нервите.

- Бъди силен, Исаак – Каза тя и се усмихна насила – След време ще разбереш.

Изправи се и отиде да помогне на останалите да изнесат избраните.

Усети, че Октавия я последва.

Детето не.


 


От автора

Умишлено не е споменато на кое място се развива действието, понеже вселената на споменатата игра не разчита много на дълбока история и места. Главно борави с емоцията на чистият страх и се развива без почивка или „кът-сцени” опитващи се имитират филми. Затова реших да не се занимавам с обяснения и да премина към действието. Пратих историята на няколко души, никога не чували за играта и тем подобни, за да разбера дали ще се получи и с читатели, никога докосвали се до клавиатура или друго подобно. Резултатът беше положителен. Което е добре. Казано с други думи, разказът ще се (или има възможност да се) хареса и на хора, никога играли играта. Пратих го също и на един приятел, дето само нея цъкаше. И Silent Hill, но покрай неистовата си омраза към пъзели с картинки и обикаляне за свитъци и отвертки не бе превъртял нито една част. А колко много му се искаше… Приятелката му го остави заради нея, но и до днес (година след излизането на Dead Space 3) не съм го чул да се оплаква. Той си намери нова, която да трае звуците на некроморфите от тон колоните, а другата още е сама. Така де, когато един мъж иска да си играе играта, остави го да си играе играта! Интерактивно забавление или футболен мач, разликата е минимална, що се отнася до характера и желанието за кеф. Той (естествено) ме упрекна, че няма екшън, зомбита и замразена тундра с огромни червеи с жълти топковидни израстъци, но се зарадва да разбере поне нещо, макар и неофициално, за миналото на любимият си персонаж. Затова счетох, че съм се справил поне за тройка. Тази история е за него. И за всички фенове и не-фенове, обичащи да четат. 09.09.2014г.
напиши коментар
 

769 мнения
профил »
Soviet Reunion каза на 19.11.2014, 19:07 ?. :
Редактиран на 19.11.2014, 19:07 ?.

Какви са тези скелети от гардероба?


1978 мнения
профил »
DragonSlayer каза на 19.11.2014, 21:09 ?. :

Човече, пратил си го на няколко приятеля и нито един от тях не ти е препоръчал сериозна редакция? Удивен съм. Съжалявам, че аз трябва да съм "лошият" и да го кажа, но този текст има нужда от чудовищна редакция. От външен човек. На места звучи толкова неясно, все едно е минал през Гугъл преводач.

Моля да ме разбереш правилно, изчетох текста от началото до края, без самата игра или игровият свят да представляват интерес за мен. Любопитно ми беше да видя твоята интерпретация на фикшън религия и такова религиозно общество. Сигурно съм пропуснал някой момент, в който правиш паралел със самата игра, но това е моя слабост.

Но съвсем искрено и смирено, без да влагам никаква скрита жлъч, ти препоръчвам занапред всеки един текст, който възнамеряваш да пускаш в публична употреба, да минава през сериозна редакторска намеса. И в никакъв случай това да не са тези приятели, които спомена по-горе.

949 мнения
профил »
Serious Sam каза на 19.11.2014, 21:45 ?. :

Имаш ЛС :)

31 мнения
профил »
hanlon каза на 19.11.2014, 22:19 ?. :

Не е зле...

6 мнения
профил »
jorkata каза на 20.11.2014, 14:37 ?. :

Браво! Гениално ,брат! http://vbox7.com/play:12e19dcd73

178 мнения
профил »
Baldur каза на 23.02.2015, 15:21 ?. :
Редактиран на 23.02.2015, 15:29 ?.

Верно сте го публикували :D . Написах го набързо, изпратих го и заминах за Англия. Написах Dead Space в търсачката да видя новините, пък попаднах на това.

Относно редакцията - не съм писател, нямам публикувани книги, аз съм само драскач. Пия си ракията и си чаткам по клавиатурата. Ако екипът реши да промени нещо, в тяхната власт е, както искат да го пускат. Сайтът е техен, не мой. Но ми е кеф, че историята е стигнала до някого.

(Като излезе Dead Space IV съм първи на опашката)

Едитвам само за да спомена - Важно е да сте запознати с историята. Или поне да сте прочели книгата "Мъченик", която разказва историята за Алтман. (Или) поне да сте отделили някоя и друга минута за да слушате записите, пръснати по трилогията. Останалото е лесно.

Върнах стара тема. Време е да ме бесите. Ама няма смисъл.

Аз отивам да чакам Трети март и да се радвам на отпуската. Мерси на PCmania и be good.

https://www.youtube.com/watch?v=StlMdNcvCJo
напиши коментар
 
ОЩЕ ЗА ИГРАТА
Fanfic : Ритуалът

Ревю:
Кулата се прекърши точно както обещаваха създателите й още от първият поставен камък...

ОЩЕ ИГРИ ОТ ЖАНРА
Mortal Kombat Komplete Edition 207
Mass Effect 2 96
Prototype 86
Dead Space 3 80
Dark Souls II - видео ревю 72
Assassin's Creed IV: Black Flag 71
DmC Devil May Cry 66
Portal 2 65
Grand Theft Auto V 61
Dishonored 58