Deadfall Adventures – PCM2.0

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!
author image by PC Mania | Archive | 0 Comments | 14 апр. 2014

Моят прадядо – стария Алън Куотърмейн… Много свят бе видял той, много дневници изписа за своите приключения и никой, никога не видя и страница от тях. Но името му остана все така легендарно. Дори днес, в разгара на най-голямата война на човечеството, все още се намират откачалки, готови да платят луди пари, само за да кажат, че са пътешествали с някой от рода Куотърмейн. За мен лично цялата слава на моя прадядо е една доста съмнителна легенда, но пък тя така или иначе ми носи добри пари, така че мога единствено да бъда благодарен на стария Куотърмейн.

Естествено, нищо не е вечно, та така и с моето блажено съществуване. Докато пребивавах тихо и кротко в Египет, при мен дойдоха двама странници – стар професор, чието име не запомних и красивата и млада тайна агентка Джен Гуудуин. Още щом я видях разбрах, че това ще е жената на живота ми. Не заради химията, не заради някакво вътрешно усещане, а защото камерата акцентира върху апетитното и седалище. Всичко от което имаха нужда – моите археологически познания в района, за да се сдобият с някакъв ценен артефакт, притежаващ изключителни сили и способен да обърне хода на войната. Лошата новина беше, че нацистите отдавна бяха започнали неговото издирване с всички сили, които могат да мобилизират. Нямах никакво желание да ставам пушечно месо за шмайзерите им, но пресния спомен от изваяните с Unreal 3 Engine задни части на Джен, просто ме караха да загубя разсъдъка си. И така грабнах каубойската си шапка, метнахме се на джипа и двамата потеглихме към неизвестното. Ей така – направо, по главните пътища, без да ни е страх, че врагът може да ни забележи или да се разкрием.

Най-нагло паркирахме пред пирамидата, която трябваше да отарашим и пристъпихме към действие. На пътя ни се изпречиха някакви религиозни фанатици, които си бяха поставили за цел да опазят входа от нашественици. Е, предвид че нацистите вече бяха вътре, мога да кажа, че единствената им роля беше да имам по какво да пострелям за tutorial с двата си револвера. Странно ми се видя, че аз като американски агент бях въоръжен с два стари револвера, а фанатиците – с автомати “Томпсън” и то с прословутия “гангстерски” пълнител. Но да оставим теориите на конспирацията на страна. В мен се прокрадваше усещане за тайнствено братство, което ще срещна отново. Дълбоко се лъжех. Всъщност, всеки път оттук нататък щом започнех да усещам, че нещата са много по-сложни, отколкото изглеждат – грешах брутално. Но да карам историята си наред.

С красивата Джен бяхме по следите на древен артефакт, наречен “Сърцето на Атлантис”. Според нейните проучвания, той се намира дълбоко в пирамидата. Единствената преграда по пътя ни беше огромна каменна порта, отключваща се с друг артефакт, наречен “Сълзата на Изида”. Който за щастие се намираше в задния й джоб. Тъкмо я отворихме и… се събудихме обградени от нацисти. Няколко еднообразни модела за калабалък, един рус нацист и техния водач – кофти озвучена версия на Хитлер с обръснат мустак. Който на всичкото отгоре ме наричаше “Квотаман”. Забелязах, дали от модерната напоследък политическа коректност, дали поради нещо друго, че на ръкавите си, вместо свастики носеха криви хиксове. Все тая. В този момент паникьосан фриц долетя от мрака на гробницата, а аз се възползвах от хаоса и се мушнах под падащата тежка каменна преграда. Остана ми само една възможност – смело напред. Древните египтяни бяха напълнили гробницата с всевъзможни пъзели и капани, които да защитят артефакта – уви, всичките до един фасулски за преодоляване, дори на най-висока трудност. И така стигнах до сърцето на Атлантис. Или както се оказа в последствие – това което е останало от него. Защото, както установи и Хейгън (този, Хитлер без мустака) някой е счупил артефакта за да предпази неговите сили от това да попаднат в лоши ръце. Къде бяха другите части – един Бог знае. А в последствие лека-полека и ние с Джен разбрахме.

След като се справихме с неочаквано краткото предизвикателство в пирамидата, на базата на разсъждения в кътсцена разбрахме, къде се намира другото парче от Сърцето. В наскоро открити храмове, дълбоко под ледовете на Арктика. Правите разлика, нали? Арктика е Северния полюс, докато Антарктида – южния. Не че има някакво значение де. Така или иначе всичко се свеждаше до обикаляне насам-натам из ледената пустош и периодично отстрелване на групички нацисти. И решаване на някой-друг пъзел в древните храмове. Ако това да стреляш по въртящи се ромбове може да се нарече пъзел, де.

И като заговорих за стрелба, не мога да не кажа и няколко думи за оръжията, които срещах по пътя си. Арсеналът поне беше разнообразен и включваше оръжия, които бяха надживели епохата си. Честна дума, даже мислех, че и с прашки ще ме нападнат още малко. Иначе в общи линии освен двата револвера с безкрайни муниции имах още и един Ремингтън, който в общи линии беше доста безполезен, така че веднага го смених с Томпсън. Нацистите от своя страна бяха въоръжени с MP-38 и MP-34, както и пистолети Luger. Второто оръжие, макар по-старо, има по-готин дизайн и по-висока скорострелност, но е с отвратителен мерник. Немците мъкнеха със себе си също така и стандартните карабини на Маузер Kar98, както и вехтото Selbstlader, което обаче се оказа доста ефективно оръжие. Срещнах също така и противотанкова пушка, както и лека картечница MG-34. Уви, тези оръжия бяха по-скоро тежка екзотика, която трябваше да се употреби само в момента на вземането им, без перспектива за тяхното презареждане. Истинско недоумение (което по-късно намери логичното си обяснение) предизвика у мен откриването на снайперска автоматична винтовка на Симонов – АВС 36. Не че това ми попречи да я използвам, но в първия момент се зачудих. Съмненията ми се усилиха, когато попаднах и на пистолети ТТ-33. Като споменах пистолети, искам да добавя, че пистолетите също можеха да се сменят, без да се губят револверите. Просто да извадя револверите, преди да съм изхабил другите пистолети. Не стига ТТ-то, което намерих, ами и на чекистката легенда Mauser C96 попаднах. На по-късен етап пък имах удоволствие да пострелям с руската легенда и първообраза на съвременния автомат – почти митичния Автомат на Фьодоров. Изобщо арсенала е максимално автентичен и разнообразен и имаше моменти в които се чудех аджеба с кое ми се стреля повече. Освен това имах под ръка още пръчки динамит и гранати, така че купона беше пълен. Нека не забравям и безспорно най-силното ми оръжие – моята красива асистентка Джен, която въпреки, че е малко неточна, е доста… издръжлива. Лично проверих това като я наврях в един капан, състоящ се от хоризонтален смазващо-пронизващ каменен блок с остриета по него. След като блока се сгромоляса върху нея и се отдръпна, аз с невярващи очи проследих как тя изтича пъргаво отвътре, а ангелския и глас закачливо проехтя “Do you still think that I’m a rookie, Quatermain?”.

Няма да съм автентичен приключенец, разбира се, ако нямам компас и дневника на моя прославен прадядо, който да ми помага в по трудните моменти. Макар че, на по-висока трудност мастилените му драсканици, освен да ми загубят времето, друго не постигнаха. А на по-ниска направо ти казва как да решиш дадена загадка, което пък го прави тотално безполезен. Така или иначе, както вече казах, пъзелите срещу които ме изправи съдбата не бяха много трудни. Компасът обаче беше по-интересна история. В началото си мислех, че е развален, тъй като стрелката му не спираше да се върти. В един момент обаче се закова в една посока и колкото повече се движех в тази посока, толкова повече цветът на северния връх на стрелката променяше цвета си. В крайна сметка разбрах, че моят компас (наследство от прадядо ми) всъщност показва скрити наоколо съкровища, а стрелката му се оцветява в зависимост от вида на съкровището.

Самите съкровища са друг ключов елемент от моето приключение. Те биват три вида: Path of Life, Path of Warrior и Path of Light, чието натрупване ми позволява щом достигна до специални олтари, да подобря някое от моите основни умения. Те от своя страна са разделени в съответствие със съкровищата. Path of Life има два клона, (между които трябва да правите избор) съответно за health и stamina подобрения. Path of Warrior също е с два клона – при единия за reload speed и намаляване на разсейката, а при другия – за скорострелност и понижаване на отката. Последният тип – Path of Light – съдържа само един клон. Тук за щастие не ви се налага да правите избор, така че когато съберете достатъчно златце направо си го инвестирате в следващия ъпгрейд.

Моделите на противниците ми бяха доста еднообразни – всичките нацисти например бяха с едно и също лице, но с два-три вида униформи. И червеноармейците, и арабските наемници бяха в подобна ситуация. Само мумиите станаха малко по-разнообразни, но уви – чак към самия край на приключението ми. Единственото, което бих могъл да оприлича на проблем в битките е слабата финална баталия, която е твърде лесна, сравнена дори с нормалните патаклами. Запазването на моя прогрес става единствено посредством чекпойнт система, която е доста дразнеща, защото чекпойните понякога са сложени доста гадно. Битка-пъзел-битка и ако се провалиш на последната ще се наложи да преиграваш всичко от последното запазено място. Особено досадно е, ако пъзела е някакъв особено муден (имаше един такъв свързан с една платформа към края на играта). От друга страна пък разполагането на чекпойнтите по-на често или на нормална сейф система бих направили и без това лесното приключение още по-елементарно. Така че чекпойнт системата си има както добри, така и лоши страни.

Разбира се, понеже аз обичам предизвикателствата, реших да опитам специалния режим на оцеляване, като там вече намерих битката, за която копнеех. Капаните са добре разположени, а враговете са малко повечко, отколкото в кампанията. Дизайнът на самите арени ме принуждаваше постоянно да съобразявам мунициите с пространството и положението на враговете, за да постигна оптимален ефект. Винаги е удоволствие да премериш силите си с тези на авантюристи от цял свят.

Както може би вече се досетихте, приключенията ми бяха пресъздадени с помощта на Unreal Engine 3, на когото определено започват да му личат годинките, без значение от визуалните лифтинги, които хората от Epic му правят. И въпреки това, по време на моето пътешествие имах възможност да се насладя на доста впечатляващи гледки. Естествено видях и доста странности, като например подземие, в което от никъде не влиза светлина, а е светло като бял ден. Като изключа това, всички древни храмове и природни местности изглеждаха впечатляващо. Красивите визуални ефекти и отличния дизайн на архитектурата създават страхотна приключенска атмосфера, която всъщност е доста силно повлияна от филмите за Индиана Джоунс. Или по-точно хронологично, за да не объркваме уважаемия читател с времеви парадокси, атмосферата на моите приключения е най-правилно уловена от десетилетия излезлите по-късно поредица филми за археолога-приключенец. Дори монотонните и еднообразни битки не успяха да я развалят. А като за добра гарнитура всяка моя стъпка беше под съпровода на страхотна музика, която спомогна за изграждането на приятната атмосфера. Направо като филм, но от първо лице.

И докато вие се запознавате с моите приключения, ние с Джен си стоим на фона на огромната луна в нощното египетско небе, плахо надявайки се ако съдбата ни изправи пред други приключения, те да бъдат с една идея по-трудни и по-разнообразни. Но дори и в този си вид мога да кажа, че моите приключения, ако не друго, то поне са една глътка свеж въздух, в жанр доминиран от еднообразни, псевдовоенни шутъри.

———————————————————–

В ролята на смелия авантюрист Квотман влезе Георги Кацаров, а.к.а. Serious Sam. Това е поредната статия, създадена от читател, която публикуваме като част от новата PC Mania 2.0. Ако досегашните са ви харесали, имаме още добри попадения!

Искаш да публикуваме и твоята статия? Възможно е! Всички подробности ще намериш тук.

Автор: PCM 2.0