by TerwellCall of Duty поредицата има тежка задача. От една страна, мнозина я смятат за най-елементарната версия на пуканков шутър, от който не може да се иска кой знае какво; от друга, ако предложи просто претоплени пуканки, ще отнесе критики, че просто почива на стари лаври. В един момент серията като че ли просто нямаше накъде да отиде – беше във Втората световна, в Студената война, в съвремието и в бъдещето. Поради тази причина, нейните създатели решиха да прибегнат до най-елементарния, но и най-досаден инструмент от репертоара на гейм-индустрията – рибуут със същото име като оригинала.
Call of Duty: Modern Warfare (2019) не е същата игра като Call of Duty: Modern Warfare (2007). Това би трябвало да се подразбира. Това, което трябва да установим, е дали Call of Duty: Modern Warfare (2019) е добра игра.
Сингълплейър кампанията е кратка.
Ако я играете на по-ниска трудност и не умирате често, ще ви отнеме малко над четири часа. Не знам дали можем да очакваме повече, при положение, че в днешно време анимиране на движението на малкото пръстче на персонаж струва около един милион долара.
Беше ни обещано историята да е по-мрачна и oooh boy, дали наистина не е така. Ако сюжетът може да се опише с пет думи, те ще са “Женевската конвенция? Какво е това?” Лошите в историята са много лоши – стрелят по деца, обгазяват цивилни, бомбардират лекари, отварят дупка в озоновия слой и изхвърлят пластмасата в общия боклук, вместо в кофата за рециклиране. Дори добрите често са лоши. Противниците ни са стандартните за този тип екшъни – подозрително мултикултурна терористична организация Ал-нещо-си и Русия. Действието се развива (отчасти) в измислената държава Урзикстан, окупирана и управлявана с желязна ръка в продължение на две десетилетия от руснаците. Малко е странно, че всички останали локации в играта са истински места, освен тази конкретна държава, но както и да е.
Руската окупация е показана като изключително жестока,
а въоръжените сили извършват военни престъпления под път и над път. Играта се опитва да се измъкне от тази политически-некоректна клопка, като ни казва, че това технически не е армията на Русия, а войски под командването на един действащ независимо генерал. Разбирате ли, не че Русия е лоша държава по принцип, а просто руснаците като хора за зли и жестоки маниаци… Ъъъ, така май не звучи по-добре.
Принципно руснаците в истинския живот не се трогват особено от това, че ги поставят в ролята на лошите всеки път, но в случая може би сте чули за скандала, при който една сцена от играта разбуни духовете на руските геймъри и те наводниха страницата на играта в Metacritic с оценки “нула”. Във въпросната сцена се разказва за “магистралата на смъртта”, на която руската армия е бомбардирала отстъпващи урзикстански военни и цивилни. Тази сцена действително се е случила в нашата реалност, но в Кувейт, бомбардираните са иракчани, а бомбардиращите – американци. Отново технически, това е друга магистрала и това не е същият случай, но всеки се досеща от какво е вдъхновен. Тоест в случая руснаците нямат против да бъдат изобразявани като извършващи престъпления срещу човечеството гротескни карикатури… стига да не им приписват и чужди военни престъпления.
Сюжетът е разказан компетентно
– сравнително интересно е да видиш какво ще се случи после, дори и да има някои малки странности, като например това, че в раздираният от две десетилетия гражданска война и окупация Урзикстан има пълно с цивилни, почти неохранявано американско посолство (което, естествено, бива превзето от екстремисти с очакваните в такъв случай ексцесии), или пък как двама от героите успяват да стигнат от Санкт Петербург до Молдова с крадена полицейска кола (разстоянието е около 2000 км.) Това са дребни кахъри. Говорейки за герои, триумфално се завръща легендарният капитан Прайс – макар, че това не е същият персонаж като от оригиналната игра от 2007 г. Уви, липсва “Соуп” МакТавиш, героят, в когото се вселявахме в оригинала (защо се казва Соуп? Това е класифицирана информация). Споменават се доста имена от оригинала, които са живи и здрави в тази паралелна вселена и финалът определено загатва за продължение. Традиционно за поредицата, никога няма да сте сами на мисия – винаги ще сте с поне един управляван от изкуствения интелект съюзник, а често и с цяла армия. Честно казано, лично мен това много ме радва.
Графиката е доста добра – особено внимание трябва да се обърне на лицевите анимации, които са отлични. Огънят и експлозиите като цяло също изглеждат феноменално. А най-големи похвали можем да отправим към сцените, в които героят ни включи очила за нощно виждане – тогава, поради използвания ефект, изображението става трудно различимо от заснети истински кадри. Не говорим просто за зелен филтър върху картината, гледката наистина е впечатляваща. Откъм визуално оформление единствено можем да имаме критика по отношение на повторяемостта на противниците, които изглеждат като клонирани, а ragdoll физиката на моменти произвежда доста неестествени резултати, но и това са дреболии.
Другата колона, на която се крепи Call of Duty, разбира се е мултиплейърът
– за доста играчи той има дори по-голямо значение. В най-стандартния режим – отборен deathmatch – на първо място трябва да отбележим завръщането на Killstreaks, при които получавате награди в зависимост от броя причинени убийства, които заменят Scorestreaks (награди, базирани на точки). Играта въвежда и няколко невиждани досега начина за игра в мрежа, сред които и “Реалистичен” режим. При него се скрива почти целият интерфейс и трябва например да броите и да помните с колко патрона разполагате, защото вече нямате индикатор за това. Този режим обаче е по-скоро куриоз, който да изпробвате няколко пъти, отколкото нещо, което ще играете постоянно.
Друг интересен режим е “Gunfight”, в който се играе двама на двама, а най-амбициозният е “Ground War” – мащабна битка с до 64 играча, директно предизвикателство към поредицата Battlefield. Този режим обаче за съжаление страда от някои недостатъци, като твърде малко карти (само две при пускането на играта) и сравнителна постност – все пак, Call of Duty няма опита на Battlefield при пресъздаването на този тип боеве. Играчи се оплакват също, че картите във всички режими са малко кемперски – предимство има този, който вземе снайпер и клекне на точната позиция. А трябва да се има предвид, че в мултиплейър се умира изключително лесно. Гънплеят стандартно е много добър – тук няма какво да коментираме, поредицата има шестнадесет години усъвършенстване зад гърба си. Оръжията могат да бъдат модифицирани с доволно количество екстри. Единствената може би издънка е с пушките-помпи, които според много играчи не се държат реалистично и са способни да наранят противник от огромни разстояния.
Като теглим чертата, определено можем да кажем, че това е един успешен рибуут. Да, не ни показва нещо изненадващо ново, но в случая не мисля, че това е целта. Идеята по-скоро е да се поставят основи, на които да се изгради нова трилогия. Някои може би ще сметнат това за доене на крава от страна на Activision и със сигурност можем да ги критикуваме за това, че не поемат рискове, но не можем да ги критикуваме за успешно свършена работа по един, макар и не-революционен проект. На моменти безграничната жестокост в сингълплейъра и лесната кончина в мултиплейъра могат да ви дойдат малко в повече, но лично за мен това е едно добро заглавие.