C-12: Final Resistance

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!

Една досадна мисъл ме тормозеше неизменно, докато си проправях път през нивата на С-12 – “Ето една игра, от която можеше да излезе нещо велико”. Или поне запомнящо се. Уви, след като превъртяx веднъж Final Resistance, тя “отлетя” право на рафта за супер дълбоки резерви. Едва ли бих се сетил отново за тази игра, ако не трябваше да напиша ревю за нея, точно както ви бях обещал.

Не, не искам да кажа, че C-12: Final Resistance е слаба игра. Ако това беше първият опит на някой новобранец в правенето на игри, сигурно щях да се скъсам да го хваля, защото повечето издънки в С-12 спокойно биха могли да се обяснят с липсата на опит. Каква беше изненадата ми, когато разбрах, че зад това заглавие стои не кой да е, а Кембриджското студио на Sony Computer Entertainment. За бога, та тия хора са правили двете части на Medievil! Би трябвало отдавна да са им ясни някои неща!

Преди всичко – постепенното покачване на трудността. Още откакто в демото насреща ми се изпречиха първите два (впечатляващи на вид при това) робота и моят човек ги размаза като диво прасе гъба манатарка, трябваше да се сетя, че нещо не е наред. Малко след това неприятните типове изведнъж се сдобиха с енергийни щитове и животът на Лейтенант Воун, главен герой и последна надежда на човечеството, се превърна в шеметна поредица от връщания към последния сейв пойнт. После пак скука. Последва страшен зор… и така чак до самия финал. Един приятел подхвърли, че такава смяна на ритъма, само прави играта по-интересна. По-интересна друг път!!! Все едно да се качиш на пътека за бягане, която да си сменя оборотите на пет минути. Вие колко бихте издържали? Само не си мислете, че трудността в C-12 идва от изкуствения интелект на вашите противници.

Тези извънземни са толкова глупави,

че да се чуди човек не само как са завладели Земята, ами и как въобще са намерили нашата добра стара планета на иначе свръхмодерните си навигационни уреди! Освен това, лично аз поне така и не разбрах как точно е устроено зрителното им поле. Понякога можеш да се промъкнеш буквално под носа им, друг път те фиксират от километри.

На фона на всичко казано до момента логично е да се запитате откъде тогава идва въобще трудността в тази игра. Преди всичко от нескопосаната камера. Като по правило тя работи чудесно, когато всичко наоколо е спокойно, за да изпадне в дива паника още при първия намек за по-напечена схватка. В някои от най-големите мелета ми беше наистина трудно да разбера кой кой е. Но нека отдадем дължимото и на системата за автоматично прицелване. В нея, разбира се, няма нищо лошо, особено когато е изпипана като хората, както това е в Syphon Filter да речем. Опитайте обаче да се възползвате от автоматичното прицелване в С-12, когато е най-напечено. Или по-скоро – не го правете. Вместо това по-добре натиснете здраво спусъка и се молете мунициите ви да не свършат в най-неудачния момент.

Позиционирането

Да, знам че всяка игра, която си има вземане-даване с натискане на ключове, страда в една или друга степен от това. Докато хванеш цаката на гледната точка, неминуемо скъсваш сума ти нерви. Същото важи и за това как точно да заставаш, така че тъпата игра все пак да отчете механизма пред теб и благосклонно да ти позволи да го задействаш. В C-12, обаче, всичко това е подсилено от два факта – а) твоят човек може да се катери само на определени места, като това става с помоща на вездесъщия екшън-бутон; и б) екшън-бутонът служи и за стрелба, което значи, че ако не сте правилно позиционирани, Воун може да гръмне, вместо да натисне бутон, включително с гранатомет.

Защо ви наприказвах всички тези ужасни неща за една всъщност нелоша игра? Първо, защото са самата истина. И второ, за да сте подготвени за разочарованията, които ви готви тя. Надявам се, ще останете приятно изненадани от нещата в нея, които наистина са се получили. А те също не са едно и две. Но все пак, нека не се лъжем – C-12: Final Resistance не е Syphon Filter.

Автор: Ивелин Иванов