Asterix & Obelix: Take On Ceasar

В зората на латинския разцвет в средата на I век преди Христа войските на Гай Юлий Цезар минават като грипна епидемия навсякъде и поголовно присъединяват към Римската империя народи и територии. Поголовно, ама не съвсем. Малко селце някъде си в стара Галия единствено(!) и неочаквано устоява на Завоевателя и отказва да Му плаща данъци, социални и здравни осигуровки. (От това естествено на Цезар му се влошава храносмилането и той се вкисва.) Какво е това чудо? Паланка някаква забутана с малобройни жители, но тяхната сила не е количеството, а другаде – във вълшебния еликсир, който им забърква друидът Panoramix. Който пие от него, придобива огромна сила за няколко минути и всъщност с такава магическа подкрепа селяните нямат за какво толкова да се тормозят. И след първия опит за присъдиняване към Рим продължават да си живеят стария еднообразен живот. Ето например пасторалната сцена, по която е първото ниво в играта:

Рунтав селяк купува риба:
 – Ей, тая риба не е прясна!
 – Как да не е прясна?!
 – Не е прясна като ти казвам! Вони!
 – Ти сега мене уважаваш ли ме?! Прясна е!
 – Не е!
Половината селски кибици на площада крещят заплашително в хор – Прясна е!
Другата половина се надига чевръсто, тръгва и си навива ръкавите в движение, ръмжейки – Смрад!
И се почва един весел пляскащ масов бой с миризливите риби…
Но време е да настъпят други събития 🙂

До селото има римски форт, в който е разквартируван съответният гарнизон. Една вечер във форта за по-сигурно остава да пренощува имперски събирач на данъци с добре напълнен сандък златни монети, виждат го двама роби какво точно превозва и решават да сложат ръка на събраните налози. Речено-сторено – плюят си на робските пети, избягват от форта и право в близкото галско село, където подкокоросват пейзаните да помогнат за хубавия обир. Идеята се приема и осъществява без излишно маене, но тогава вече галите си навличат по-специалното внимание на Цезар – не стига, че не плащат, но и да ограбват хазната…

Положението е напечено и тези паразити трябва да бъдат премазани за назидание на останалите новозавладени. Дясната ръка на Цезар – Подлеций – е натоварен със задачата да подчини селото и да върне на хазната заграбените жълтици. Подлеций обаче е една обикновена змия в пазвата и заслужава напълно именцето си – след като така и така ще се захваща с галите той решава да разкрие как се прави и тайният еликсир, за да капичне на бърза ръка Цезар от трона му и преди да е изстинал да се настани на негово място… А после с помощта на магическата напитка да завладее по-лесно всяка известна територия и целият свят до последната педя суша да е подчинен на Рим – само че с новия император.

И ето, случва се така, че малко след големия удар с обира на хазната, най-ценният друид на земята – Panoramix, потегля към задължителната годишна сбирка на друидите,

охраняван от нашите главни герои

в играта, а именно от пъргавия Asterix и високотрътлестия Obelix. (Първият е доста зависим от обилното и редовно поглъщане на еликсира, а вторият като малък пльоснал в казана с магическата течност и няма нужда от нея, а от целувките на красавицата Алабала:-) В свещената друидска гора те нямат право да стъпват и почтително остават да го чакат отвън. Но Подлеций и неговите стражи, маскирани като друиди, подло отвличат Panoramix и на двамата другари остава единствено да се втурнат да го спасяват. Останалите им перипетии са не по-малко усукани и вълнуващи, но в края на краищата действието в играта само привидно има нещо общо с този сюжет – реално той си е само за парлама.

Asterix&Obelix Take On Ceasar изглежда много забавно, но само в първите 3 минути – колкото по-нататък минавате, толкова по-досадно става. Има само красиви и съвсем миниатюрни като площ места, от които които няма мърдане наникъде и по два скока за преместване вляво и вдясно. Друго май не може и да се изисква от игра по комикс, макар че тази всъщност е малко по-далечна роднина с прословутия си прародител – комиксът Астерикс от Галия, измислен преди 41 години във Франция от Albert Uderzo и Renе Goscinny – създателя на Lucky Luke.

Играта е базирана на едноименния игрален филм с Жерар Депардийо отпреди около година (който все пак следва плътно матрицата на комикса) и съдържа всичко на всичко седем весели и непретенциозни нивца, пресъздаващи ключови сцени от филма. Можете да ги играете последователно, ако сте фенове и ви пука за сюжета или да влизате в което си пожелаете, ако не сте вманиачени по филма. Както и да го въртите обаче,

игралното време е оскъдно

Освен с филмчетата и приказно-историческия си сюжет, AOC привлича и с доброто си озвучаване и много симпатичната графика. Първоначално тя създава такова впечатление за комфорт и уют – сякаш нашепва “Най-сетне, ето я играта специално за теб, ела-а-а-а, аз също нямам тайни…”, ops, отвлякох се, исках да кажа, че изглежда доста примамливо.
Само дето

няма никаква интерактивност

и първичният геймърски плам рязко спихва. Странното е, че все пак AOC не е фатално разочароваща и не ми покапа сярна киселина от езика като седнах да пиша тази рецензия. 

Управлението е специално измислено за едноръки и двупръсти мутанти – до такава степен семпло, че просто няма накъде повече: героят ви има възможност за подскок, удар  и общо четири позиции встрани, което създава малко неприятното впечатление, че тая игра се играе сама и всъщност няма никаква нужда да я наглеждате през цялото време, ами я идете да си изперете чорапите до края на нивото. Достатъчно е да насочите героя в правилната посока и той сам скача и удря – за какво ли са се морили да слагат клавиши за това? Някъде към средата се налага да включите трети и дори четвърти пръст, което действа направо шокиращо:-) За да не скучаят по-напредналите обаче, освен различните степени на трудност е измислен и вариант с едновременно управление на двамата главни герои. Той, да си призная, не ме амбицира да се самоусъвършенствам и мога да кажа само, че отстрани ми изглеждаше излишно труден, освен ако не го играете отборно на четири ръце, което също би донесло десетина минути забава.

Asterix е създадена от фирмата, известна напоследък като Ех, Cryo, Cryo, но за радост не се вписва в печалната й серия започнати и пуснати в продажба недоправени игри. Тук няма и бегъл намек за някаква нова идея и наистина не е имало какво да се оплеска и недоправи. Тъпа, та чак вдлъбната, красива и идеална за изтощени от наука първолаци игра. Или пък – на най-високата степен на трудност – нова радост за тези, които редят триизмерен Секстрис по цял ден в офисите си и искат да сменят еднообразното подпъшкване с реалистични звуци от пребогат на добитък селски двор без да сменят движението на пръстите върху клавиатурата. Секстрисът като че ли беше по-сложен?

Играта като повечето хубави неща на тоя свят е кратичка и точно премерено свършва преди да успее да втръсне – или както казват старите римляни, когато имат предвид Game over –  Acta est fabula!

Автор: Елица Тодорова