Agatha Christie: Murder on the Orient Express

 SINCE 1998
  • Играй си играта, човече!

Когато виждате целта си, сякаш е точно пред вас, но всъщност точно пред вас са двама непознати, които препречват пътя ви; когато сякаш всичко се движи на бавен каданс и това е моментът, в който трябва да направите нещо, но само вие сте напълно застинал в безвремие и дори нереално разтеглените във времето мигове просто преминават покрай вас като гъдел, от който никога не сте се засмели; когато това се повтори няколко пъти и вече се чудите как е възможно всички двойки хора да препречват именно вашия път, значи сте стартирали новата игра по роман на Агата Кристи.

Студ – посивяла кожа, сбръчкана от времето, отпуснати клепачи, леко разтворени бездиханни устни, зеещи в нищото, сякаш дорисуващи недоизказаното в атмосферата. През отворения прозорец нахлуват игриви снежинки. Одеало покрива тялото и лабиринта от прободни рани, издълбан в него… След като детективът Поаро отказва защита на арогантен милионер, предложил да го купи, смъртта спохожда богаташа. Поаро обаче претърпява неочакван инцидент и за него е по-добре да остане в неподвижно положение. Оттук всичко логично остава във вашите ръце. Вие сте достатъчно скромно и семпло облечена за периода, но същевременно и подчертано нежна дама, работеща за железопътната компания, на чийто терен се разиграва драмата. Името ви е Antoinette Marceau. Това е

нов персонаж, добавен специално за играта

тъй като авторите не са сметнали за подходящо да играете от името на Поаро. И наистина може би някак нелепо би било той да е способен да допусне случайни грешки в разследването или пък вие да нямате право на такива, играейки си на детектив. Затова се превръщате в неговите очи и уши и му споделяте вашите впечатления.

Оригинално е, че криминалният супермозък от романите на Агата Кристи (не са ласкайте – говоря за Поаро :-P) е превърнат в hint-система на играта. Като към края на действието се оказва, че има значение доколко сами сте се справили с предизвикателствата и доколко сте разчитали на неговата преценка.

Играта леко се плъзга по границата на това доколко е допустимо да бъде променяно едно толкова популярно литературно произведение, като накланя везната ту към едната, ту към другата крайност – дали по-добре е да остане вярна на класиката или да внесе повече промени, защото историята е така добре позната на всички, че няма смисъл да я преповтаря и да отегчи дори и феновете и до дрямка. Така например основната сюжетна линия е запазена, но има дребни изненади. Ще си позволя да коментирам и края на играта, като ще ви спестя детайли, но повечето фенове на поредицата виждат лекото разочарование именно там.

Все пак играта е забавна и мисля, че ще се хареса на хората, които обичат жанра.

Две напред, една назад

Поемайки разследването, основното, което правите всъщност, е да припкате от единия край на влака до другия. Тършувате из кабинките на гостите, крадете паспорти, събирате отпечатъци от пръсти, сравнявате обувките им със следите в снега, търсите мотиви. Има няколко противоречиви факта, които доста усложняват разследването.
Но да се върнем към припкането във влака – трябва да спомена, че противно на повечето очаквания, има и припкане извън Ориент експрес. То не е основна част на играта, но освежава геймплея. Много готино е подходено и към изграждането на цялостна атмосфера, която спасява от монотонност. Основното време, прекарвано във влака, е разнообразено с многобройни гледни точки и малки отлики в дребните елементи по отделните вагони.

Много детайлно е изобразено всичко чак до сребърните вилички на масите. Пропуск е обаче, че няма достатъчно движение във фона. От друга страна е обърнато внимание на това, че стъпките в снега бавно изчезват, затрупани от нови снежинки. Леко ме подразни фактът, че както сте във влака по рокля и излизате навън, изведнъж героинята ви се появява с палто и ботуши, без да сте я виждали да се преоблича. Този опит за разнообразяване на външния и вид е нелогичен и излишен. С две думи логиката на разработване на детайлността в играта е поредната загадка в заглавието. Към добрите попадения от това обаче е и изборът на глас за Поаро – David Suchet, той участва и в поредицата, излъчена по BBC, където играе същата роля.

Пъзелите

в играта бяха анонсирани като такива с високо ниво на трудност, но, ако бъдем честни, не са. Има една съвсем плавна ритмика в скоростта на действието и едва ли ще стигнете до препъни-камък, който да я наруши. Има и много готини попадения, може би не с много мило чувство за хумор, но все пак с добро такова. Например давате на един човек, който има проблеми със зъбите, ченето на починалия, което Поаро в самото начало ви казва, че не разбира защо сте решили да си присвоите.

След изтъкването на плюсовете обаче, уви, пак е ред на минусите – интерфейсът на инвентара е гаден. Най-зле е системата за комбиниране на предметите. За другите неща пак имате прекалено много опции, които е можело да бъдат заместени и с по-проста организация, но най-странно на пръв поглед е, че за да комбинирате предмети, трябва да ги подредите в една редичка с празни кутийки и да използвате специален бутон, вместо например просто да ги поставите един върху друг с мишката. Всичко това се случва, като ги изнесете в подпрозорец на основния инвентар. Разглобяването на предмет на неговите съставни части е на същия принцип, но тук пък има друга специална кутийка, в която трябва да го сложите, така че не бива да бъркате кутийките. Излишно според мен.

Заподозрените

Накратко – всички са потенциални извършители. Като това “всички” включва граф, прелестна графиня, принцеса на преклонна възраст, една изключително разумна и приятна дама, както и нейната противоположност – нахална до безобразие крайно шумна американка. Пасажерите на влака са и хора с ясно изразени политически различия. Много силни характери, много интереси, много потенциални мотиви…
Както сами разбирате, играта има много минуси, а не само плюсове. На световно ниво тя получава, както големи хвалби и дори изказвания, че е куестът на годината, така и тотални оплювки. За мен тя не предлага голямо предизвикателство или много сложни главоблъсканици и все пак историята е класика, която е достатъчно променена, за да предложи нещо ново за всеки. Ако просто сте в настроение за куест, пуснете си я, ако не, по-добре просто препрочетете книжката на Агата Кристи.

 

Автор: Лили Стоилова